Сега вече Иполит Матвеевич, доведен до отчаяние от историите за познатите на Бендер и видял, че е невъзможно да излезе наглава с него, се покори.
— Добре — каза той, — всичко ще ви обясня.
„В края на краищата без помощник е мъчно — помисли си Иполит Матвеевич, — а той изглежда голям шмекер. Такъв може да ми бъде полезен.“
Глава VI
Брилянтовият мираж
Иполит Матвеевич свали омазнената си касторена шапка, разчеса мустаците си, от които при докосване на гребенчето излетя ято електрически искри, и след като се изкашля решително, разказа на Остап Бендер, първия срещнат мошеник, всичко, което знаеше за брилянтите от умиращата си тъща.
Докато той разказваше, Остап на няколко пъти подскача и обърнат към желязната печка, възторжено извикваше:
— Ледът се пука, господа съдебни заседатели! Ледът се пука!
А след час двамата седяха до разклатената масичка и опрели един до друг глави, четяха дългия списък на скъпоценностите, украсявали някога пръстите, шията, ушите, гърдите и косите на тъщата.
Иполит Матвеевич произнасяше натъртено, като току наместваше на носа си пенснето, което се клатеше:
— Три наниза бисери… Много добре помня. Два по четиридесет зърна и един голям — сто и десет. Брилянтно колие… Клавдия Ивановна казваше, че струва четири хиляди, старинна работа…
Следваха пръстените: не венчални пръстени, груби, просташки и евтини, а фини, изящни, с чисти, прозрачни брилянти; тежки, ослепително блестящи обеци, отсеняващи върху нежното женско ухо разноцветни светлини; гривни във формата на змии с изумрудени люспички; огърлица-браслет, за която сигурно е отишла реколтата от пет хиляди декара; бисерно колие, достойно само за някоя знаменита оперетна примадона; венец на всичко бе диадемата за четиридесет хиляди рубли.
Иполит Матвеевич се огледа. По тъмните ъгли на молепсаната вратарска стая пламваше и трептеше изумрудена пролетна светлина. Брилянтен дим плуваше до тавана. Бисерни зърна се търкаляха по масата и скачаха по пода. Мираж от скъпоценности омагьосваше стаята.
Развълнуваният Иполит Матвеевич дойде на себе си едва от звука на Остаповия глас.
— Изборът не е лош. Виждам, камъните са подбрани с вкус. Колко струваше цялата тая музика?
— Около седемдесет — седемдесет и пет хиляди.
— М-да… Сега струва, значи, сто и петдесет хиляди.
— Нима толкова много? — запита зарадван Воробянинов.
— Не по-малко. Само че вие, скъпи другарю от Париж, плюйте на всичко това.
— Как да плюя?
— Със слюнка — отвърна Остап, — както плюваха до епохата на историческия материализъм. Нищо няма да излезе.
— Как така?
— Ами тъй. Колко стола бяха?
— Една дузина. Цяла гарнитура за гостна.
— Отдавна май е изгоряла в печките вашата гарнитура.
Воробянинов така се изплаши, че дори скочи от мястото си.
— Спокойно, спокойно. За тая работа се залавям аз. Заседанието продължава. Впрочем ние с вас трябва да сключим малко договорче.
Задъхан, Иполит Матвеевич даде съгласието си с кимване на глава. Тогава Остап Бендер започна да оформя условията.
— В случай на реализиране на съкровището, аз, като непосредствен участник в концесията и технически ръководител на работата, получавам шестдесет процента, а вноските за обществено осигуряване за мене може да не плащате. Все едно ми е.
Иполит Матвеевич побледня.
— Това е пладнешки обир.
— А вие колко смятахте да ми предложите?
— Е-е-е, пет процента, хайде, да речем, десет. Ама разберете, петнадесет хиляди рубли са това!
— Повече нищо ли не искате?
— Н-не.
— А може би искате да работя без пари, а освен това да ви дам и ключа от квартирата, където държа парите си?
— В такъв случай прощавайте — каза Воробянинов под носа си. — Имам всички основания да мисля, че и сам ще мога да се справя с работата си.
— Аха! В такъв случай прощавайте — възрази великолепният Остап, — имам не по-малко основания, както казваше Ънди Такър, да предполагам, че и аз сам мога да се справя с вашата работа.
— Мошеник! — изкрещя Иполит Матвеевич, целият разтреперан. Остап остана равнодушен.
— Слушайте, господине от Париж, трябва да знаете, че вашите брилянти са почти в джоба ми! И вие ме интересувате само дотолкова, доколкото желая да осигуря старините ви.
Едва сега Иполит Матвеевич разбра какви железни лапи са го стиснали за гърлото.
— Двадесет процента — рече той навъсено.
— И моите разходи ли? — запита с насмешка Остап.
— Двадесет и пет.
— И ключът от квартирата?
— Та това са тридесет и седем хиляди и петстотин!