— Ами атестатът? Та нали той имал отличен атестат?
— Същият като етикетчето на вашия „Титаник“, лъжлив! Дайте сега пари за боя.
Остап се върна с нов препарат.
— „Наяда“. По всяка вероятност е по-добър от вашия „Титаник“. Събличайте сакото.
Започна обредът на пребоядисването. Но „прекрасният кестеняв цвят, придаващ на косите нежност и пухкавост“, смесен със зеленината на „Титаник“, неочаквано боядиса главата и мустаците на Иполит Матвеевич с багрите на слънчевия спектър.
Нищо не хапнал от сутринта, Воробянинов злобно ругаеше всички парфюмерийни предприятия, както държавните, така и нелегалните, които се намираха в Одеса, на улица Малка Арнаутска.
— Такива мустаци сигурно няма дори и Аристид Бриан — ободряващо забеляза Остап, — но да се живее в Съветска Русия с такива ултравиолетови коси, не е за препоръчване. Ще трябва да се обръснат.
— Не мога — отвърна жално Иполит Матвеевич, — това е невъзможно.
— Да не би да пазите мустаците си като спомен?
— Не мога — повтори Воробянинов и наведе глава.
— Тогава стойте цял живот в стаята на вратаря, а аз ще издирвам столовете. Впрочем първият стол е над главите ни.
— Бръснете!
Бендер намери ножици, за миг клъцна мустаците и те безшумно паднаха на пода. След като свърши със стригането, техническият директор извади от джоба си пожълтяла самобръсначка „Жилет“, а от портфейла — резервно ножче и почна да бръсне почти плачещия Иполит Матвеевич.
— За вас хабя последното си ножче. Не забравяйте да впишете в моя дебит две рубли за бръснене и стригане.
Потръпващ от мъка, Иполит Матвеевич все пак запита:
— Защо толкова скъпо? Навсякъде вземат четиридесет копейки!
— За конспирацията, другарю фелдмаршал — бързо отвърна Бендер.
Невъобразими са страданията на човек, комуто бръснат главата със самобръсначка. Иполит Матвеевич разбра това още от самото начало на операцията.
Но краят, който всяко нещо има, и тук настъпи.
— Готово. Заседанието продължава! Умоляват се нервните да не гледат! Сега вие приличате на Боборикин, известния автор куплетист.
Иполит Матвеевич изтърси от себе си неприятните кичури, които неотдавна бяха красиви прошарени коси, изми се и тъй като чувствуваше остро парене по цялата си глава, за стотен път днес се изправи пред огледалото. Онова, което видя, неочаквано му хареса. Гледаше го изкривено от страдания, но твърде младо лице на актьор без ангажимент.
— Напред, хо-дом марш, тръбата зове! — изкрещя Остап. — Аз тръгвам по следите към жилотдела или, по-право, към дома, в който някога е бил жилотделът, а вие — към бабичките!
— Не мога — каза Иполит Матвеевич, — много тежко ще ми е да вляза в собствената си къща.
— Ах, да!… Трогателна история! Баронът-изгнаник! Добре. Вървете вие в жилотдела, а тук ще поработя аз. Сборен пункт — стаята на вратаря. Парад — але!
Глава VIII
Свенливият крадльо
Домакинът на дом №2 на Старгородското обществено подпомагане бе стеснителен изпечен крадец. Цялото му същество протестираше против кражбите, но той не можеше да не краде. Крадеше и се срамуваше. Крадеше постоянно, постоянно се срамуваше и поради това неговите гладко избръснати бузички винаги пламенееха от руменината на смущението, срама, стеснителността и неловкостта. Домакинът се казваше Александър Яковлевич, а жена му — Александра Яковлевна. Той я наричаше Сашхен, а тя него — Алхен. Светът не е виждал още такъв свенлив крадльо като Александър Яковлевич.
Той не само завеждаше домакинството, но изобщо управляваше дома. Предишния домакин уволниха за грубо отнасяне с питомките и го назначиха за капелмайстор на симфоничния оркестър. Алхен по нищо не приличаше на своя невъзпитан началник. За да уплътнява работния си ден, той пое върху себе си ръководенето на дома и се отнасяше особено вежливо с пенсионерките, провеждайки важни реформи и нововъведения.