Выбрать главу

Остап Бендер дръпна тежката дъбова врата на бившия Воробянинов дом и се озова във вестибюла. Тук миришеше на загоряла каша. От горните помещения долитаха нестройни гласове, които приличаха на далечно „ура“ в бойна верига. Никого нямаше и никой не се показа. Нагоре водеше двукрила дъбова стълба с полирани някога стъпала. Сега по нея стърчаха само халките, а медните пръчки, които преди затискаха пътеката към стъпалата, ги нямаше.

„Я гледай, предводителят на команчите е живял в просташки разкош“ — мислеше си Остап, като се изкачваше нагоре.

В първата стая, светла и просторна, седяха в кръг петнайсетина беловласи бабички, облечени в рокли от евтин док, миши цвят. Напрегнато изопнали шии и втренчили поглед в застаналия в центъра млад, сияещ от здраве и сила мъж, бабите пееха:

Отдалече запяват звънчета, тройка иде по зимния път… А в безкрайната шир на поле-е-то снеговете искрящи блестят…

Ръководителят на хора, облечен със сива толстоевка, също от док и също такива панталони, отмерваше такта с две ръце, извиваше се и току подвикваше:

— Дискантите, по-тихо! Кокущкина, по-слабо!

Той забеляза Остап, но нямаше сили да удържи движението на ръцете си, само погледна недоброжелателно влезлия и продължи да дирижира. Хорът с усилие забумтя като през възглавница:

Та-та-та, та-та-та, та-та-та, то-ро-ром, ту-ру-рум, ту-ру-рум…

— Моля ви се, къде мога да видя тук другаря домакин? — промълви Остап, използувал първата пауза.

— Какво има, другарю?

Остап подаде ръка на диригента и го запита любезно:

— Песни на народностите? Много интересно. Аз съм инспектор по пожарната охрана.

Домакинът се посмути.

— Да, да — каза той, изчервявайки се, — тъкмо навреме. Дори доклад се канех да пиша.

— Няма защо да се безпокоите — заяви великодушно Остап, — аз сам ще напиша доклада. Хайде да разгледаме помещението.

С махване на ръка Алхен разпусна хора и бабичките се отдалечиха със ситни радостни крачки.

— Моля, елате след мен — покани го домакинът.

Преди да мине по-нататък, Остап се вгледа в мебелите на първата стая. В стаята имаше маса, две градински пейки с железни крака (на облегалото на едната бе издълбано името „Коля“) и червеникав хармониум.

— В тази стая не палят ли примуси? Незидани, железни печки или нещо подобно?

— Не, не. Тук се занимават нашите кръжоци: хоровият, драматичният, за изобразителни изкуства и музикалният…

Като стигна до думата „музикален“, Александър Яковлевич поруменя. Отначало запламтя брадичката му, после челото и бузите. Алхен много се засрами. Той отдавна бе продал всички инструменти на духовата капела. Слабите гърди на бабичките и без това издухваха от тях звуци, напомнящи скимтенето на паленца. Смешно бе да гледа човек тая грамада от метал в такова безпомощно положение. Алхен не можеше да не открадне капелата. И сега много го беше срам.

На стената от единия до другия прозорец бе окачен лозунг, написан с бели букви върху парче сив док:

ДУХОВИЯТ ОРКЕСТЪР Е ПЪТ КЪМ КОЛЕКТИВНОТО ТВОРЧЕСТВО

— Много добре — рече Остап, — стаята за занимания на кръжоците не представлява никаква опасност в пожарно отношение. Да минем нататък.

Преминавайки в ситен тръс фасадните стаи на Воробяниновия дом, Остап никъде не забеляза орехов стол с извити крачка, тапициран със светла английска дамаска на цветчета. По стените с полиран мрамор бяха налепени нареждания за реда на дом №2 на Старгородското обществено подпомагане. Остап ги четеше и от време на време енергично запитваше: „Чистят ли се редовно комините? Печките в ред ли са?“ И щом получеше изчерпателни отговори, продължаваше по-нататък.

Инспекторът от пожарната охрана усърдно търсеше в къщата поне едно кътче, което да представлява опасност за пожар, но в това отношение всичко бе благополучно. Ето защо търсенията бяха безуспешни. Остап влизаше в спалните. При появяването му бабичките ставаха и ниско се покланяха. Тук имаше прости легла, застлани с мъхнати като кучешка козина одеяла, в единия край на които бе изтъкана фабрично думата „Крака“. Под леглата имаше сандъчета, изтеглени точно една трета напред по инициатива на Александър Яковлевич, който обичаше военна постановка на нещата.

Всичко в дом №2 поразяваше с прекалената си скромност: и мебелировката, която се състоеше изключително от градински пейки, докарани от булевард Александровски, сега булевард Пролетарски съботници, и пазарните газени лампи, и самите одеяла с плашещата дума „Крака“. Само едно нещо в къщата бе направено здраво и великолепно: пружините на вратите.