По паважа струеше бистра пролетна вода. Чуваха се непрекъснатите и равномерни удари на падащите от покривите брилянтни капки. Врабчета ровеха из торищата. Слънчевите лъчи огряваха всички покриви. Едри златисти коне сякаш нарочно удряха силно с копита по измития паваж и провесили уши, се вслушваха с удоволствие в собствения си тропот. По влажните телеграфни стълбове се гърчеха мокри обявления с размазали се букви:
Взвод червеноармейци със зимни шлемове пресичаше локвата, която започваше от магазина на Старгико4 и стигаше чак до сградата на Губплана5, чиято фасада бе увенчана с гипсови тигри, победи и кобри.
Иполит Матвеевич вървеше и разглеждаше с интерес гражданите, които идеха насреща му или му пресичаха пътя. Преживял в Русия целия си живот и революцията, той бе видял как се руши, преустройва и мени светът. Смяташе, че е свикнал вече с това, но излезе, че е свикнал само в една точка на земното кълбо — в околийския град Н. Дошъл в родния град, той почувствува, че нищо не разбира. Беше му неудобно и някак странно, сякаш наистина бе емигрант и току-що бе пристигнал от Париж. Преди, когато се разхождаше из града с каляска, той непременно срещаше познати или пък известни му по физиономия лица. А сега бе изминал вече четири пресечки по улица Ленски събития, но познати не срещаше. Те бяха изчезнали, а може би толкова остарели, че бе невъзможно да ги познае човек, или пък бяха станали неузнаваеми, защото носеха други дрехи, други шапки. Може и да са си променили походката. Във всеки случай нямаше ги.
Иполит Матвеевич вървеше бледен, равнодушен, разстроен. Той съвсем забрави, че трябва да търси жилотдела. Минаваше от тротоар на тротоар и свиваше в пресечките, където отпусналите се коне вече наистина нарочно удряха копита. В малките улички бе по-студено и тук-таме се срещаше мръсен, размекнал се лед. Целият град имаше друг облик. Сините сгради бяха станали зелени, жълтите — сиви, от пожарната наблюдателница бомбите бяха изчезнали, по нея не се движеше вече пожарникар и по улиците бе много по-шумно, отколкото си спомняше Иполит Матвеевич.
На улица Голяма Пушкинова Иполит Матвеевич се учуди на трамвайните релси и стълбовете с жици, които той никога не бе виждал в Старгород. Иполит Матвеевич не четеше вестници и не знаеше, че в Старгород се готвят да открият за Първи май две трамвайни линии: до гарата и до пазара. На него ту му се струваше, че никога не е напускал Старгород, ту пък му се виждаше като съвсем непознат град.
С тия мисли той стигна до улица Маркс и Енгелс. На това място го обзе детското чувство, че ей сега иззад ъгъла на двуетажната сграда с дългия балкон непременно ще се покаже познат. Иполит Матвеевич дори се поспря в очакване. Но познат не се показа. Отначало иззад ъгъла изскочи стъклар със сандък висококачествени чешки стъкла за прозорци и пита маджун с бакърен цвят. Показа се конте с велурен каскет с жълта кожена козирка. След него изтичаха деца, ученици от първи клас, с книги на ремъчета.
Изведнъж Иполит Матвеевич почувствува, че дланите му пламнаха, а в корема му стана студено. Право срещу него вървеше непознат гражданин с добродушно лице и държеше увиснал като виолончело стол. Иполит Матвеевич неочаквано захълца, вгледа се и веднага позна своя стол.
Да! Това бе столът, изработка на Гамбс, тапициран с потъмняла в революционните бури английска дамаска на цветчета, това бе орехов стол с извити крачка. Иполит Матвеевич остана като треснат.
— Точим ножове, ножици, бръсначи поправяме! — закрещя недалеч близък до баритон бас.
И тутакси се обади пискливо ехо:
— Запоявам, поправям!…
— Московски вестник „Звестия“, списание „Смехач“, „Красная нива!“…
Някъде горе изтрещя стъкло. Разтърсвайки града, премина камионът на Мелстрой. Изсвири милиционер. Животът кипеше и преливаше. Нямаше време за губене.
Иполит Матвеевич се приближи с леопардов скок до възмутителния непознат и без да каже нито дума, дръпна стола. Непознатият го дръпна обратно към себе си. Тогава Иполит Матвеевич, държейки се с лявата ръка за крака, започна със сила да откъсва от стола дебелите пръсти на непознатия.
— Ограбват ме — изрече съвсем тихо непознатият, като държеше още по-здраво стола.
— Моля, моля — бъбреше Иполит Матвеевич и продължаваше да отлепва пръстите на непознатия.
Стекоха се граждани. Трима-четирима вече се бяха приближили доста и с най-жив интерес следяха развитието на конфликта.