— Чест и почитание на скъпия гост! — провикна се той бързо-бързо, като видя Иполит Матвеевич. — Добро утро!
Иполит Матвеевич вежливо повдигна омазнената си касторена шапка.
— Разрешете да узная как е със здравето тъщичката?
— Мр-мр-мр — отвърна неопределено Иполит Матвеевич, повдигна рамене и продължи по-нататък.
— Е, дай боже здравице — каза огорчен Безенчук, — само колко загуби понасяме, поразата да го порази!
И той пак скръсти ръце на гърдите си и се опря на вратата.
Пред вратата на погребалното бюро „Нимфа“ отново позадържаха Иполит Матвеевич.
Собствениците на „Нимфа“ бяха трима. Те се поклониха едновременно на Иполит Матвеевич и в хор се осведомиха за здравето на тъщата.
— Здрава е, здрава — отвърна Иполит Матвеевич, — нищо й няма! Нощес видяла златно момиче с разплетени коси. Такова видение имала насън.
Тримата „Нимфа“ се спогледаха и въздъхнаха дълбоко.
Всички тия разговори забавиха Иполит Матвеевич по пътя и той, противно на навика си, се яви на работа в момента, когато часовникът, окачен над лозунга
показваше девет и пет минути.
В учреждението бяха нарекли Иполит Матвеевич заради високия му ръст и особено заради мустаците Мачист, макар че истинският Мачист нямаше никакви мустаци.
Иполит Матвеевич извади от чекмеджето на масата синя плъстена възглавничка, постави я на стола, даде на мустаците си правилна посока (успоредно на ръбовете на масата) и седна на възглавничката, като малко стърчеше над тримата си колеги. Иполит Матвеевич не се страхуваше от хемороиди, беше го страх по-скоро да не протрие панталона си и затова ползуваше синьото вече.
Всички манипулации на съветския служещ се наблюдаваха плахо от двама млади хора — мъж и девойка. Мъжът с ватирано шаячно сако бе съвсем угнетен от служебната обстановка, от миризмата на виолетовото мастило, от часовника, който често и изтежко пъшкаше, и особено от строгия плакат
Макар мъжът с шаячното сако още да не бе пристъпил към целта на посещението си, вече му се искаше да се измъкне. Струваше му се, че работата, за която бе дошъл, е толкова незначителна, че просто е съвестно заради нея да се безпокои такъв виден гражданин с прошарени коси, какъвто бе Иполит Матвеевич. Иполит Матвеевич сам разбираше, че работата на посетителя е дребна, че може да почака и затова, като разтвори класьор №2 и направи гримаса, заби нос в книжата. Девойката, облечена с дълъг жакет, обшит с лъскав черен ширит, пошепна нещо на мъжа и пламнала от свян, запристъпва бавно към Иполит Матвеевич.
— Другарю — каза тя, — къде тук…
Мъжът с шаячното сако радостно въздъхна и неочаквано за самия себе си викна:
— Да се регистрира брак!
Иполит Матвеевич погледна внимателно преградката, зад която стоеше двойката.
— Раждане? Смърт?
— Да се регистрира брак — повтори мъжът с шаячното сако и смутено се огледа.
Девойката прихна. Всичко отиваше на добре. Иполит Матвеевич се залови за работа с ловкостта на фокусник. Записа със старчески почерк имената на новобрачните в дебелите книги, строго разпита свидетелите, които младоженката изтича да повика от двора, дълго и нежно дъха върху квадратните печати и като се понадигна, натисна ги върху измачканите паспорти. Когато получи от младоженците две рубли и издаде квитанция, Иполит Матвеевич каза усмихнат: „За извършване на тайнството“ и се изправи в целия си прекрасен ръст, изпъчил по стар навик гърди (на времето той носеше корсет). Широки жълти слънчеви лъчи лежаха на раменете му като еполети. Видът му бе малко смешен, но необикновено тържествен. Двойно вдлъбнатите стъкла на пенснето му излъчваха бяла прожекторна светлина. Младите стояха като телета.
— Млади хора — заяви важно Иполит Матвеевич, — позволете ми да ви поздравя, както се казваше преди, със законния брак. Много, много-ого ми е приятно да гледам такива млади хора като вас, които, хванати за ръце, вървят към постигане на вечните идеали. Много, мнно-ого ми е приятно!
След като произнесе тази тирада, Иполит Матвеевич стисна ръце на новобрачните, седна и твърде доволен от себе си, продължи четенето на книжата от класьор №2.
На съседната маса служещите се изкикотиха над мастилниците.
Работният ден потече спокойно. Никой не безпокоеше масата за регистриране на смъртни случаи и бракове. През прозореца се виждаше как гражданите, тръпнейки от пролетния хлад, се прибираха по домовете си. Точно на обяд в кооператива „Плуг и чук“ пропя петел. Никой не се учуди на това. После се чу металическо тракане и боботене на мотор. Откъм улица Другаря Губернски се зададоха гъсти кълба виолетов дим. Боботенето се засили. Скоро иззад пушека изплуваха очертанията на околийския изпълкомски автомобил „Гос. №1“ с миниатюрен радиатор и с обемиста каросерия. Като се блъскаше из калта, автомобилът пресече Старопанския площад и с клатушкане изчезна в отровния пушек. Служещите дълго още стояха на прозореца, коментираха произшествието и го свързваха с евентуално съкращаване на щата. След известно време по дървената настилка мина предпазливо майстор Безенчук. Той по цели дни се шляеше из града и разпитваше дали не е умрял някой.