Мадам Кузнецова присви устни и посочи с ръка към вратата на втората стая:
— Много силна сърдечна криза.
И повтаряйки явно чужди думи, харесали й със значителността си, добави:
— Не е изключена възможността от смъртен изход. Днес целия ден съм на крак. Идвам сутринта за мелничката за месо, гледам — вратата отворена, в кухнята няма никого, в тази стая също; е, мисля си, Клавдия Ивановна е отишла за брашно за козунаци. Тя се канеше да ходи. Брашното сега, нали знаете, ако не го купиш отрано…
Мадам Кузнецова дълго още щеше да разказва за брашното, за скъпотията и за това, как е намерила Клавдия Ивановна просната край кахлената печка почти полумъртва, но стонът, долетял от съседната стая, силно порази слуха на Иполит Матвеевич. Той бързо се прекръсти с отмаляла ръка и влезе в стаята на тъща си.
Глава II
Смъртта на мадам Петухова
Клавдия Ивановна лежеше по гръб, пъхнала едната си ръка под главата. На главата си имаше боне в силно кайсиев цвят, което бе на мода някога, когато дамите носеха „шантеклер“ и едва-що започваха да танцуват аржентинския танц танго.
Лицето на Клавдия Ивановна бе тържествено, но без всякакъв израз. Погледът й — устремен към тавана.
— Клавдия Ивановна! — повика я Воробянинов.
Тъщата бързо замърда устни, но вместо добре познатите за ухото на Иполит Матвеевич тръбни звуци той чу стон, тих, слаб и толкова жалостен, че сърцето му се сви. Искряща сълза неочаквано бързо бликна от окото му и се търкулна като живак по лицето.
— Клавдия Ивановна — повтори Воробянинов, — какво ви е?
Но пак не получи отговор. Старицата затвори очи и се обърна малко настрани.
В стаята влезе на пръсти агрономшата, хвана го за ръката и го отведе като момченце, което водят да се мие.
— Заспа. Лекарят нареди да не я безпокоим. А вие, гълъбче, идете в аптеката. Ето ви рецептата, пък и разберете колко струват каучуковите мехури за лед.
Иполит Матвеевич се покори напълно на мадам Кузнецова, чувствувайки неоспоримото й превъзходство в подобни работи.
Аптеката беше далече. Стиснал като гимназист рецептата в ръка, Иполит Матвеевич бързо излезе на улицата.
Бе почти тъмно. На фона на угасващата вечерна заря се открояваше хилавата фигура на майстора на ковчези Безенчук, който, опрян на чамовата врата, ръфаше хляб и лук. До него бяха клекнали тримата „Нимфа“ и облизвайки лъжиците си, ядяха от чугунен кастрон елдена каша. Когато видяха Иполит Матвеевич, майсторите на ковчези се изпънаха като войници. Безенчук сърдито вдигна рамене, посочи с ръка конкурентите си и измърмори:
— Завират се, поразата да ги порази, където не им е мястото.
Посред Старопанския площад, край миниатюрния бюст на поета Жуковски с издълбан върху цокъла надпис
се водеха оживени разговори, предизвикани от вестта за тежкото заболяване на Клавдия Ивановна. Общото мнение на събралите се граждани се свеждаше до това, че „всички там ще отидем“ и че „бог дал, бог взел“.
Бръснарят „Пиер и Константин“, който впрочем с готовност се отзоваваше, когато му викаха „Андрей Иванович“, и сега не пропусна случая да блесне със знанията си в областта на медицината, почерпени от московското списание „Огонëк“.
— Съвременната наука — казваше Андрей Иванович — достигна невъзможното. Ето например, да кажем, на клиента е излязла пришка на брадичката. Преди се стигаше до заразяване на кръвта, а сега в Москва, казват — не зная истина ли е, или не, — за всеки клиент имало отделна стерилизирана четка.
Гражданите въздъхнаха дълбоко.
— Ти, Андрей, малко нещо преувеличаваш…
— Къде се е видяло на всеки човек отделна четка? Измисля си!
Бившият пролетарий на умствения труд, а сега будкаджия, Прусис, дори започна да нервничи:
— Извинете, Андрей Иванович, но в Москва, според данните на последното преброяване, има над два милиона жители, нали? Така че, значи, нужни са над два милиона четки? Твърде оригинално!
Разговорът се разгаряше и дявол знае докъде щеше да стигне, ако на края на улица Осипна не бе се показал Иполит Матвеевич.
— Пак тича в аптеката. Лоша е работата, значи.
— Ще умре старата. Ненапразно Безенчук снове като смахнат из града.
— А докторът какво казва?
— Какъв ти доктор! Нима има доктори в общественото подпомагане? И здравия ще уморят!
„Пиер и Константин“, които отдавна вече търсеше удобен случай да направи съобщение на медицинска тема, започна, като боязливо се озърна:
— Сега всичката сила е в хемоглобина.