— Вашите брилянти! — изкрещя той и се изплаши от силата на своя глас. — В стола! Кой ви даде тоз акъл? Защо не ги дадохте на мене?
— Как можех да ви дам брилянтите, когато вие пропиляхте имението на дъщеря ми? — спокойно и със злоба изрече старата.
Иполит Матвеевич седна и тутакси отново стана. Сърцето му шумно тласкаше потоци кръв по цялото тяло. Главата му забуча.
— И не ги ли извадихте оттам? Те не са ли тук?
Старицата отрицателно поклати глава.
— Не успях. Вие помните, че трябваше бързо и неочаквано да бягаме. Те останаха в стола, който стоеше между теракотовата лампа и камината.
— Но това е безумие! Колко приличате само на дъщеря си! — изкрещя Иполит Матвеевич с цяло гърло.
И без да се стеснява, че се намира до леглото на умираща, блъсна с трясък стола и заситни нагоре-надолу из стаята. Старицата безучастно следеше движенията на Иполит Матвеевич.
— Но вие представяте ли си къде могат да попаднат тия столове? Или може би си мислите, че си стоят кротичко в гостната на моя дом и чакат да се върнете и си вземете вашите с-скъ-скъпоценности?
Старицата нищо не отговори.
От злоба пенснето на деловодителя от Отдела за гражданско състояние падна от носа му, златната дъгичка блесна край неговите колене и то тракна на пода.
— Как? Да заврете в стола брилянти за седемдесет хиляди! В стола, на който не се знае кой седи!…
Клавдия Ивановна изхлипа и политна с цялото си тяло към края на кревата. Описвайки полукръг, ръката й направи опит да хване Иполит Матвеевич, но тутакси се отпусна върху виолетовия юрган.
Като скимтеше от страх, Иполит Матвеевич се втурна при съседката.
— Май че умира!
Агрономшата бързо се прекръсти и без да скрива любопитството си, изтича заедно с мъжа си, брадатия агроном, в жилището на Иполит Матвеевич. А Воробянинов се замъкна зашеметен в градската градина.
Докато агрономът и агрономшата с прислужничката си подреждаха стаята на покойната, Иполит Матвеевич се луташе из градината, блъскаше се о пейките и вземаше за храсти вкочанясалите от ранната пролетна любов двойки.
Дявол знае какво ставаше в главата на Иполит Матвеевич. Ехтяха цигански хорове, оркестри от гърдести дами свиреха непрекъснато „танго-амапа“, мяркаше му се московска зима и вран дълъг кон бегач, който презрително пръхти срещу пешеходците. Много неща му се мяркаха на Иполит Матвеевич: и оранжеви, главозамайващо скъпи долни гащи, и кланящи се лакеи, и едно пътуване до Кан.
Иполит Матвеевич закрачи по бавно и изведнъж се спъна в тялото на майстор Безенчук. Майсторът спеше, загърнат в кожуха си, напреко на градинската пътечка. От удара той се събуди, кихна и скочи.
— Моля да не се безпокоите, господин Воробянинов — каза той разпалено, сякаш продължаваше току-що започнат разговор. — Ковчегът си иска майстора.
— Клавдия Ивановна почина — съобщи клиентът.
— Е, царство й небесно — съгласи се Безенчук. — Представила се е, значи, старата… Те, бабичките, винаги се представят… Или пък богу дух предават — според бабичката. Вашата например е дребна, но възпълничка — значи, представила се е. А например, която е по-едра и по-слаба — смята се, предава богу дух…
— Тоест, как тъй смята се? Кой смята така?
— Ние смятаме тъй. Майсторите. Ето вие например сте мъж личен, с възвишен ръст, макар и слаб. Вие, ако, не дай боже, умрете, смята се, че сте издъхнал. Ако е търговец от бившето търговско съсловие, значи, мирясали сте от него. А който е с по-малък чин, вратар например или някой селянин, за него казват: гътнал се или опънал краката. Но когато умират най-важните, железопътните кондуктори например или някое началство, смята се, че хвърлят топа. Така точно казват за тях: „А нашият, чухте ли, хвърлил топа“.
Потресен от тази странна класификация на човешката смърт, Иполит Матвеевич запита:
— Ами когато умреш ти, как ще кажат за тебе майсторите?
— Малък човек съм аз. Ще кажат: „Геберяса Безенчук.“ И повече нищо няма да кажат.
И добави строго:
— Да хвърля топа или да издъхна — е невъзможно: комплекцията ми е дребна… А с ковчега какво ще правим, господин Воробянинов? Без ресни и без гласе ли ще го оставите?
Но Иполит Матвеевич, потънал отново в своите ослепителни мечти, нищо не отвърна и тръгна напред. Безенчук го последва, като пресмяташе нещо на пръсти и както винаги мърмореше.
Луната отдавна се бе скрила. Бе студено като през зимата. Локвите отново бяха покрити с трошлив като вафли лед. По улица Другаря Губернски, където спътниците излязоха, вятърът се бореше с фирмите. Откъм Старопанския площад с шум на спускащи се щори се зададе пожарен обоз с мършави кранти.