— Ужас!
Разговорът продължи в същата насока, която в известни случаи обаче дава прекрасни плодове. Но комплиментите на Остап ставаха все по-блудкави и по-кратки. Той бе забелязал, че втория стол го няма в стаята. Трябваше да надуши следите. Примесвайки своите въпроси с цветисти източни ласкателства, Остап научи за събитията, станали вчера в живота на Елочка.
„Открива се нова работа — помисли си той, — столовете плъзват като хлебарки.“
— Мило момиче — неочаквано каза Остап, — продайте ми този стол. Много ми харесва. Само вие с вашия женски усет сте могли да изберете такова художествено нещо. Продайте ми го, момиче, ще ви дам седем рубли.
— Нахалничите, малкия — отвърна лукаво Елочка.
— Хо-хо — втълпяваше Остап.
„С нея трябва да се действува другояче — реши той, — ще предложа замяна.“
— Знаете ли, сега в Европа и в най-приличните къщи на Филаделфия са възобновили старата мода — да се налива чай през цедка.
Необикновено ефектно и много елегантно.
Елочка наостри уши.
— Тия дни при мене идва познат дипломат от Виена и ми я донесе като подарък. Забавна работа.
— Трябва да е знаменито — заинтересува се Елочка.
— Охо! Хо-хо! Хайде да направим замяна. Вие ще ми дадете стола, а аз на вас — цедката. Искате ли?
И Остап измъкна от джоба си малката позлатена цедка.
Слънцето се търкаляше в цедката като яйце. По тавана рипаха зайчета. Неочаквано тъмният ъгъл на стаята се освети. Предметът направи на Елочка такова неотразимо впечатление, каквото прави старата консервна кутия на людоеда от племето мумбо-юмбо. В такива случаи людоедът крещи с цяло гърло. Елочка пък тихичко заохка:
— Хо-хо!
Без да й даде да се опомни, Остап остави цедката на масата, взе стола и след като научи от очарователната жена адреса на мъжа й, галантно се сбогува.
Глава XXIII
Авесалом Владимирович Изнуренков
За концесионерите настана усилно време. Остап поддържаше, че столовете трябва да се коват, додето са горещи. Иполит Матвеевич бе амнистиран, макар Остап от време на време да го подлагаше на разпит:
— И за какъв дявол съм се свързал с вас? Защо сте ми собствено? По-добре да бяхте се върнали в къщи, в отдела за гражданско състояние. Там ви чакат покойниците, новородените. Не измъчвайте младенците. Тръгвайте!
Но в душата си великият комбинатор се бе привързал към подивелия предводител. „Без него няма да е така весело“ — мислеше си Остап. И той попоглеждаше развеселен Воробянинов, по чиято глава вече бе поникнала сребриста тревица.
В плана за по-нататъшни действия на инициативата на Иполит Матвеевич бе отредено значително място. Още щом тихият Иванопуло излизаше, Бендер втълпяваше в главата на съдружника си най-късите пътища за търсене на съкровището:
Да се действува смело. Никой да не се разпитва. Повече цинизъм. Това се харесва на хората. Нищо да не се предприема чрез трети лица. Глупци вече няма. Никой няма заради вас да вади брилянти от чужд джоб. Но и без криминални престъпления. Трябва да тачим кодекса.
И въпреки това диренията протичаха без особен успех. Пречеха Наказателният кодекс и масата буржоазни предразсъдъци, вгнездили се в столичните жители. Те например не можеха да понасят нощни визити през прозореца. Трябваше да се работи само легално.
Същия ден, когато Остап посети Елочка Шчукина, в стаята на студента Иванопуло се появи мебел. Това беше столът, заменен срещу цедката за чай — третият поред трофей на експедицията. Отдавна бе минало времето, когато търсенето на брилянтите извикваше у съдружниците силни емоции, когато те разкъсваха столовете с нокти и прегризваха пружините им.
— Дори в столовете да няма нищо — казваше Остап, — смятайте, че ние сме спечелили най-малко десет хиляди. Всеки изтърбушен стол увеличава нашите шансове. Какво от това, че в стола на дамичката няма нищо? Не трябва заради това той да се чупи. Нека Иванопуло се обзаведе. За самите нас ще е по-приятно.
Същия ден концесионерите изхвръкнаха от розовата къщичка и се отправиха в разни посоки. На Иполит Матвеевич бе възложен блеещият непознат от улица Садовая-Спаска, бяха му дадени двадесет и пет рубли за разходи, заповядано му бе да не влиза в пивници и да не се връща без стол. Великият комбинатор пое мъжа на Елочка.
Иполит Матвеевич Пресече града с автобус №6. Подскачайки на коженото кресло и излитайки чак до лакирания таван на колата, той си мислеше само как да научи фамилното име на блеещия гражданин, под какъв предлог да влезе при него, какво да му каже с първата фраза и как да пристъпи към същността.