Той тичаше по редакционните стаи, блъскаше пепелници и плювалници и блееше. След десет минути темата биваше обработена, рисунката обмислена и заглавието натъкмено.
Когато видя в стаята си човека, който отнасяше подпечатания стол, Авесалом Владимирович замахна с току-що изгладените от шивача панталони, подскочи и заграчи:
— Вие сте си загубили ума! Протестирам! Нямате право! В края на краищата има закон! Макар той и да не е писан за глупците, но на вас може би ви е известно, че мебелите могат да стоят още две седмици! Ще се оплача на прокурора!… Ще заплатя най-сетне!
Иполит Матвеевич не мърдаше от мястото си, а Изнуренков свали палтото си и без да се отмести от вратата, навлече панталоните върху пълните си като на Чичиков крака. Изнуренков бе въздебеличък, но имаше слабо лице.
Воробянинов не се съмняваше, че тозчас ще го грабнат и замъкнат в милицията. Ето защо той бе много учуден, когато стопанинът на стаята, справил се с тоалета си, неочаквано се успокои.
— Но разберете най-сетне — започна домакинът с примирителен тон, — че аз не мога да се съглася с това.
На мястото на Изнуренков Иполит Матвеевич също в края на краищата не би могъл да се съгласи да му крадат сред бял ден столовете. Но той не знаеше какво да каже и поради това мълчеше.
— Не съм аз виновният. Виновен е Музпред. Да, съзнавам. Не бях платил цели осем месеца за наетото пиано, но нали не го продадох, макар да имах пълна възможност да направя това. Постъпих честно, а те по мошенически. Дигнаха инструмента, на всичко отгоре подадоха заявление в съда и описаха мебелите. На мене не бива нищо да ми се описва. Тия мебели са оръдие за производство. И столът — и той е оръдие за производство.
Иполит Матвеевич започна нещичко да долавя.
— Оставете стола! — изпищя неочаквано Авесалом Владимирович. — Чувате ли? Вие! Бюрократ такъв!
Иполит Матвеевич покорно остави стола и промърмори:
— Извинете, недоразумение, службата ми е такава.
Тогава Изнуренков страшно се развесели. Той се разтича из стаята и запя: „А на сутринта тя отново се усмихваше пред своето прозорче както винаги.“ Не знаеше какво да прави с ръцете си. Те просто летяха. Започна да връзва връзката си и я хвърли недовързана. После грабна вестник и без да прочете нито ред, го захвърли на пода.
— Та, значи, вие днес няма да вземете мебелите?… Много добре!… Ах! Ах!
Използувайки благоприятно стеклите се обстоятелства, Иполит Матвеевич тръгна към вратата.
— Почакайте! — викна изведнъж Изнуренков. — Виждали ли сте някога такъв котарак? Кажете, нали той наистина е необикновено рошав?
Котенцето се озова в треперещите ръце на Иполит Матвеевич.
— Висока класа!… — бърбореше Авесалом Владимирович и не знаеше какво да прави с излишъка от енергията си. — Ах!… Ах!…
Той се спусна към прозореца, плесна с ръце и се закланя често и ниско на двете момичета, които го гледаха от прозореца на отсрещната къща. Тъпчеше на едно място й щедро сипеше сладникави ах, ах.
— Момичета от Предградията! Прекрасен плод!… Висока класа!… Ах!… „А на сутринта тя отново се усмихваше пред своето прозорче както винаги…“
— И така аз си тръгвам, гражданино — каза някак глупаво директорът на концесията.
— Почакайте, почакайте! — започна да се вълнува изведнъж Изнуренков. — Една минутка!… Ах!… Ами котенцето? Нали наистина то е необикновено рошаво?… Почакайте!… Аз ей сегичка!…
Той се порови смутено из джобовете, изскочи от стаята, върна се, въздъхна, погледна през прозореца, отново изскочи и отново се върна.
— Извинете, душичке — обърна се той към Воробянинов, който през време на тия манипулации стоеше, опънал ръце по войнишки.
С тия думи той даде на предводителя половин рубла.
— Не, не, не отказвайте, моля. Всеки труд трябва да бъде заплатен.
— Крайно благодаря рече Иполит Матвеевич, възхищавайки се на ловкостта си.
— Благодаря ви, скъпи, благодаря ви, душичке!…
Вървейки по коридора, Иполит Матвеевич чуваше долитащите от стаята на Изнуренков блеене, пищене, пеене и страстни викове.
На улицата Воробянинов си спомни за Остап и потрепери от страх.
Ернест Павлович Шчукин обикаляше из празния апартамент, любезно отстъпен му за през лятото от неговия приятел, и не можеше да реши въпроса: да се окъпе ли, или да не се окъпе.