Тристайният апартамент се помещаваше под самия покрив на девететажна сграда. В него освен писалищната маса и Воробяниновия стол имаше още и едно стенно огледало. Нищо повече. Слънцето се отразяваше в огледалото и заслепяваше очите. Инженерът се облегна на бюрото, но тутакси скочи. Всичко беше нажежено.
„Ще отида да се изкъпя“ — реши той.
Съблече се, поразведри се, погледна се в огледалото и отиде в банята. Облъхна го прохлада. Влезе във ваната, обля се с вода от синята емайлирана кана и щедро се насапуниса. Целият се покри с парцали пяна и заприлича на Дядо Мраз.
— Ех, че приятно! — каза си Ернест Павлович.
Всичко бе много добре. Разхлади се. Жена му я нямаше. Занапред го очакваше пълна свобода. Инженерът приклекна и отвори крана, за да измие сапуна. Кранът захърка и започна бавно да бърбори нещо неприятно. Вода не течеше. Ернест Павлович пъхна плъзгавото си кутре в отвора на крана. Протече Тънка струйка — и толкоз. Ернест Павлович се навъси, излезе от ваната, като вдигна Най-напред единия си крак, след това другия, и се отправи към чешмата в кухнята. Но и там нищо не успя да издои.
Ернест Павлович зашляпа из стаите и се спря пред огледалото. Пяната му лютеше на очите, гърбът го сърбеше, парцали пяна падаха върху паркета. Ернест Павлович се ослуша да не би водата във ваната да е потекла и реши да повика портиера.
„Поне да донесе вода — каза си инженерът, като си търкаше очите, и чувствуваше, че почва бавно да кипва, — Иначе дявол знае какво ще правя.“
Той погледна през прозореца. На дъното на дворната шахта играеха деца.
— Портиер! — закрещя Ернест Павлович. — Портиер!
Никой не се обади.
Тогава Ернест Павлович си спомни, че портиерът живее при главния вход, под стълбището. Той стъпи върху студените плочи и придържайки вратата с ръка, се наведе надолу. На тоя етаж имаше само един апартамент и Ернест Павлович не се страхуваше, че могат да го видят в тази странна премяна от сапунена пяна.
— Портиер! — викна той надолу.
Думата изгърмя и шумно се търколи по стъпалата.
— Гу-гу! — отвърна стълбището.
— Портиер! Портиер!
— Гум-гум! Гум-гум!
Тогава, пристъпвайки неспокойно с босите си крака, инженерът се подхлъзна и за да запази равновесие, изпусна вратата. Медното езиче на американската секретна брава щракна и вратата се затвори. Стената затрепери. Неразбран още непоправимостта на случилото се, Ернест Павлович натисна дръжката. Вратата не се помръдна.
Слисан, инженерът дръпна дръжката още няколко пъти и се ослуша с разтуптяно сърце. Цареше здрачна църковна тишина. През разноцветните стъкла на високия прозорец едва се промъкваше светлина.
„Ама че се наредих!“ — помисли си Ернест Павлович.
— Виж я ти негодницата! — обърна се той към вратата.
Долу започнаха да тряскат и избухват като снаряди човешки гласове. После залая като високоговорител домашно куче.
По стълбището тикаха нагоре детска количка!
Ернест Павлович уплашено заситни по площадката.
— Човек може да полудее!
Стори му се, че всичко това е твърде нелепо, за да може наистина да се случи. Той отново се приближи до вратата и се ослуша. Чу някакви нови звуци. Отначало му се стори, че някой ходи из апартамента.
„Може би някой е влязъл през задния вход?“ — помисли си той, макар да знаеше, че вратата на задния вход беше затворена и в апартамента не можеше да влезе никой.
Еднообразният шум продължаваше. Инженерът затаи дъх. Тогава той разбра, че този шум идва от течащата вода. Явно, тя течеше от всички кранове в апартамента. Ернест Павлович едва не ревна.
Положението беше ужасно. В Москва, в центъра на града, на площадката на деветия етаж стоеше възрастен мустакат мъж с висше образование, абсолютно гол и покрит с шаваща още сапунена пяна. Нямаше къде да отиде. Той по-скоро би се съгласил да го хвърлят в затвора, отколкото да се покаже в такъв вид. Оставаше му едно — да загине. Пяната започваше да се спихва и пареше гърба му. По ръцете и лицето тя вече бе засъхнала, заприлича на кел и стягаше кожата като стипца след бръснене.
Така измина половин час. Инженерът се търкаше о варосаната стена, стенеше и на няколко пъти безуспешно се опита да строши вратата. Изпоцапа се и стана страшен.
Шчукин реши да слезе долу, при портиера, каквото и да му коства това.
„Не, друг изход няма, няма. Само да мога да се скрия при портиера!“
Задъхвайки се и като се прикриваше с ръка, както правят мъжете, когато влизат във водата, Ернест Павлович започна бавно да се промъква покрай перилата. Озова се на площадката между осмия и деветия етаж.
Фигурата му се освети от разноцветните ромбове и квадрати на прозорците. Той заприлича на Арлекин, който подслушва разговора между Коломбина и Палячо. Вече беше завил по стълбището, когато изведнъж бравата на вратата на долния апартамент изтрещя и от него излезе госпожица с балетно куфарче. Госпожицата не бе успяла да направи крачка, а Ернест Павлович вече се озова на своята площадка. Той почти оглуша от страшните удари на сърцето си.