Секретарят седна да чете уводната. Но веднага го откъснаха от това увлекателно занимание. Бе дошъл художникът.
— Аха — каза секретарят, — много добре. Има тема за карикатура във връзка с последните телеграми от Германия…
— Аз мисля така — започна художникът: — Стоманеният шлем и общото положение в Германия…
— Добре, комбинирайте някак, а после ще ми покажете.
Художникът отиде в своя отдел. Там той взе квадратче ватманска хартия и нахвърли с молив дръгливо куче. На главата на кучето той надяна германска каска с пика. След това се зае с надписите. Върху туловището на животното написа с печатни букви думата „Германия“, върху извитата опашка — „Данцигски коридор“, върху челюстта — „Мечти за реванш“, върху нашийника — „Плана Дауес“ и върху изплезения език — „Щреземан“. Пред кучето художникът постави Поанкаре да държи в ръка парче месо. Художникът бе намислил да постави надпис и върху месото, но парчето бе малко и надпис не можеше да се помести. Човек, по-несъобразителен от вестникарския карикатурист, би се объркал, но художникът, без да се замисля, нарисува към месото нещо подобно на привързана за гърлото на аптекарско шише рецепта и на нея написа с дребни букви: „Френски предложения за гарантиране безопасността“. За да не бъде объркан Поанкаре с някакъв друг държавен деец, художникът написа на корема му „Поанкаре“. Скицата бе готова.
На масата в художествения отдел имаше чужди списания, големи ножици, кутии с туш и бяла боя. По пода се валяха изрезки от снимки: нечие рамо, нечии крака и части от пейзаж.
Петима художници стържеха снимките с ножчета за бръснене „Жилет“ — правеха ги по-светли; придаваха на снимките релефност, като ги боядисваха с туш и бяла боя, а на обратната им страна слагаха надпис и размер: 3-3/4 квадрата, 2 колонки и така нататък — указания, необходими за цинкографията.
В стаята на отговорния редактор имаше чуждестранна делегация. Преводачът на редакцията гледаше говорещия чужденец в лицето и обръщайки се към редактора, казваше:
— Другарят Арно желае да знае…
Водеше се разговор за структурата на съветския вестник. Докато преводачът обясняваше на редактора какво желае да научи другарят Арно, самият Арно, с кадифени панталони на колоездач, и всички останали чужденци с любопитство наблюдаваха червената перодръжка с писец №86, която бе подпряна в ъгъла на стаята. Перото почти докосваше тавана, а перодръжката в широката си част бе дебела колкото туловището на човек със среден ръст. С тази перодръжка можеше да се пише: писецът беше истински, макар че по размери надминаваше голяма щука.
— Охо-хо! — смееха се чужденците. — Колосално!
Писецът бе подарен на редакцията от конгреса на рабкорите.
Седнал на Воробяниновия стол, редакторът се усмихваше и като обръщаше бързо глава ту към перодръжката, ту към гостите, весело обясняваше.
Виковете в секретариата продължаваха. Персицки бе донесъл статията на Семашко и секретарят бързо зачеркваше от макета на третата страница шахматната рубрика. Маестро Судейкин вече не се бореше за прелестния етюд на Неунивако. Той полагаше усилия да запази поне решенията на задачите. След борбата, по-напрегната от борбата му с Ласкер на сансебастианския турнир, маестрото си извоюва малко местенце за сметка на рубриката „Из залите на съда“.
Изпратиха статията на Семашко за набор. Секретарят отново се задълбочи в уводната. Той бе решил да я прочете на всяка цена, така, от чисто спортен интерес.
Когато стигна мястото: „… Обаче съдържанието на последния пакт е такова, че ако Обществото на народите го зарегистрира, ще трябва да се признае, че…“, към него се приближи „Из залите на съда“, мъж с дълга коса. Секретарят продължи да чете, като нарочно не гледаше към „Из залите на съда“ и правеше в уводната ненужни бележки.
„Из залите на съда“ мина от другата му страна и каза обидено:
— Не разбирам.
— Е-е — измърмори секретарят, като се стараеше да спечели време, — какво има?
— Въпросът е там, че в сряда не бе дадена рубриката „Из залите на съда“, в петък — също, в четвъртък поместихме от изостаналия от предишния брой материал само делото за издръжка, а в събота изхвърляме материала за процеса, за който отдавна пишат във всички вестници, а само ние…
— Къде пишат? — кресна секретарят. — Не съм чел.
— Утре навсякъде ще се появи, а ние пак ще закъснеем.
— Ами когато ви възложиха чубаровското дело, вие какво писахте? Един ред не получихме от вас. Зная аз, за чубаровците писахте във вечерния вестник.
— Откъде знаете?