— Зная. Казаха ми.
— В такъв случай зная кой ви е казал. Казал ви е Персицки, този Персицки, който пред очите на цяла Москва използува апарата на редакцията, за да праща материал в Ленинград.
— Паша! — каза секретарят тихо. — Извикайте Персицки.
„Из залите на съда“ седеше индиферентно на прозореца. Зад него се виждаше градината, в която се щураха птици и играчи на городки17. Спорът продължи дълго. Секретарят го прекрати изкусно: изхвърли шахмата и вместо него постави „Из залите на съда“. На Персицки бе направено предупреждение.
Бе най-усилното редакционно време — пет часът.
Над загрелите се пишещи машини се виеше тютюнев дим. Сътрудниците диктуваха с противни от бързането гласове. Старшата машинописка крещеше на негодниците, които незабелязано пробутваха свои материали не по установения ред.
В коридора се разхождаше поетът на редакцията. Той ухажваше машинописката, чиито непретенциозни бедра разпалваха поетичните му чувства. Отвеждаше я в края на коридора и до прозореца й шепнеше любовни думи, на които девойката отговаряше:
— Днес имам извънредна работа и съм много заета.
Това значеше, че тя обича друг.
Поетът се мотаеше в краката на всички и се обръщаше към всеки познат с поразително еднообразна молба:
— Услужете ми с десет копейки за трамвай!
За тази сума той се отби в отдела на рабкорите. След като поприказва край масите, където работеха „четците“, и опипа връзките кореспонденция, поетът възобнови опитите си. Четците, най-суровите хора в редакцията (станали такива по необходимост, понеже трябваше да четат всеки ден по сто писма, изписани от ръце, запознати повече със секирата, четката за боядисване или количката, отколкото с перодръжката), мълчаха.
Поетът ходи и в експедицията и най-сетне се прехвърли в администрацията. Но там той не само че не получи десет копейки, но дори бе нападнат от комсомолеца Авдотиев: на поета бе предложено да влезе в кръжока на автомобилистите. Влюбената душа на поета тутакси бе забулена от бензинови пари. Той направи две крачки встрани и като взе трета скорост, се изгуби от погледа.
Авдотиев съвсем не се обезкуражи. Той вярваше в тържеството на автомобилната идея. В секретариата той поведе борбата тихомълком. Именно това попречи на секретаря да дочете уводната статия.
— Слушай, Александър Йосифович. Прекъсни за малко, работата е сериозна — каза му Авдотиев, като сядаше на масата на секретаря. — Образувахме автомобилен клуб. Редакцията няма ли да ни даде назаем петстотин рубли за осем месеца?
— Можеш да не се съмняваш.
— Какво? Ти мислиш, че е вятър работа?
— Не мисля, а знам. Колко членове имате в кръжока?
— Вече твърде много.
Засега кръжокът се състоеше само от организатора, но Авдотиев не се разпростираше по този въпрос.
— За петстотин рубли ние ще купим от битпазар кола. Егоров вече се спря на една. Ремонтът, казва той, ще ни струва не повече от петстотин. Всичко хиляда. Затова именно мисля да запиша двадесет души — по петдесет от всеки. Много хубаво ще бъде. Ще се научим да караме кола. Егоров ще бъде шефът. И след три месеца — към август — всички ще можем да караме, има кола и всеки поред ще отиде, където си иска.
— Ами петстотин рубли за купуването?
— Ще отпусне взаимоспомагателната каса с лихва. Ще ги изплатим. Е, да те запиша ли?
Но секретарят бе вече оплешивял, много работеше, беше зависим от семейството и къщата, обичаше да си подрямва след обед на дивана и преди да заспи, да прочете „Правда“. Той помисли и отказа.
— Ти си дядка! — каза му Авдотиев.
Авдотиев обикаляше край всяка маса и повтаряше своите въодушевяващи речи. У старците, за каквито той смяташе всички сътрудници над двадесет години, неговите думи предизвикваха съмнителен ефект. Те с неудоволствие се отдръпваха, като наблягаха, че са вече приятели на децата и редовно плащат по двадесет копейки годишно за благородното дело в помощ на бедните малки. Всъщност те биха се съгласили да влязат в новия клуб, но…
— Какво „но“? — крещеше Авдотиев. — Ами ако днес автомобилът беше налице? А? Ами ако ви се поднесе син шестцилиндров „Пакард“ за петнайсет копейки годишно, а бензин и смазочни материали за сметка на правителството?!
— Хайде, да те няма! — казваха старците. — Сега е последното изпращане за набор, пречиш на работата!
Автомобилната идея гаснеше и почваше да дими. Най-сетне се намери пионер на новото предприятие. Персицки шумно се отдръпна от телефона, изслуша Авдотиев и рече:
— Ти не действуваш както трябва. Дай тука листа. Ще започнем отначало.
И Персицки заедно с Авдотиев започна ново обхождане.