— Ех ти, стари матрако — казваше Персицки на синеок младеж, — за това дори пари не трябва да се дават. Имаш ли облигации от заема двадесет и седма година? За колко? За петдесет? Толкова по-добре. Даваш тия облигации в нашия клуб. От облигациите се образува капитал. Към август ще успеем да реализираме всички облигации и ще си купим автомобил.
— Ами ако някоя от моите облигации спечели? — защищаваше се младежът.
— А колко искаш да спечелиш?
— Петдесет хиляди.
— За тия петдесет хиляди ще бъдат купени автомобили. Ако и аз спечеля — също. Ако и Авдотиев — също. С една дума, която и облигация да спечели, парите ще отидат за коли. Сега разбра ли? Чудак! Със собствена кола ще пътуваш по Военногрузинския път! Планини! Глупак!… А след тебе със собствени коли ще се возят „Из залите на съда“, хрониката, рубриката за произшествия и тази женичка, знаеш ли я, от киновести… Е? Е? Има да се увърташ около нея!…
Всеки притежател на облигации дълбоко в душата си не вярва във възможността да спечели. Затова той се отнася много ревниво към облигациите на своите съседи и познати. Страхува се повече, отколкото от огъня, че ще спечелят те, а той, вечният несретник, пак ще си остане на сухо. Поради това надеждите, че ще спечели съседът по редакция, неминуемо тласкаха собствениците на облигации в лоното на новия клуб. Смущаваше ги само опасението, че нито една облигация няма да спечели. Но това, кой знае защо, изглеждаше малко вероятно, а и автомобилният клуб нищо не губеше: една кола от битпазар бе гарантирана от образувалия се облигационен капитал.
За пет минути се набраха двадесет души. Когато делото бе увенчано с успех, дойде секретарят, чул за съблазнителните перспективи на автомобилния клуб.
— Какво ще кажете, момчета — рече той, — дали да се запиша и аз, а?
— Запиши се, дядка, защо не — отвърна Авдотиев, — само че не при нас. За съжаление ние вече имаме пълен комплект и приемането на нови членове е прекратено до хиляда деветстотин двадесет и девета година. Ти по-добре се запиши в съюза за закрила на децата. Евтино и спокойно. Двадесет копейки годишно и не е необходимо да се пътува.
Секретарят се повъртя малко, спомни си, че наистина е вече позастарял, въздъхна и тръгна да си дочете увлекателната уводна статия.
— Другарю — спря го в коридора красавец с черкезко лице, — можете ли да ми кажете къде е тук редакцията на вестник „Станок“?
Беше великият комбинатор.
Глава XXV
Разговор с голия инженер
Появяването на Остап Бендер в редакцията бе предшествувано от редица твърде важни събития.
Като не завари Ернест Павлович през деня (апартаментът бе заключен и стопанинът по всяка вероятност бе на работа), великият комбинатор реши да намине по-късно към него, а дотогава да се поразходи из града. Измъчван от жажда за дейност, той кръстосваше улици, спираше се по площади, намигаше на милиционера, помагаше на дамите да се качват в автобуса и изобщо имаше такъв вид, сякаш цяла Москва с нейните паметници, трамваи, работнички от комбината за земеделски сечива, църквици, гари и афишни будки се бе събрала у него на тържествен прием. Той се движеше сред гостите, разговаряше любезно с тях и за всекиго намираше топла думичка. Приемът на толкова много посетители поизмори великия комбинатор. Освен това бе вече шест часът и трябваше да върви при инженер Шчукин.
Но съдбата бе отредила Остап да се забави около два часа, за да подпише малък акт, преди да се види с Ернест Павлович.
На Театралния площад великият комбинатор попадна под копитата на един кон. Плахото животно с бял косъм налетя върху му съвсем неочаквано и го блъсна с яката си гръд. Бендер падна, обливайки се в пот. Бе много горещо. Белият кон високо молеше за извинение. Остап живо скочи. Неговото мощно тяло не получи никакви наранявания. Затова именно бяха налице повече причини и възможности за скандал.
Човек не можеше да познае гостоприемния и любезен домакин на Москва. Клатушкайки се, той се приближи до смутения стар колар и го удари с юмрук по ватирания гръб. Старчето търпеливо понесе наказанието. Дотича милиционер.
— Искам да бъде съставен акт! — патетично закрещя Остап.
В гласа му се доловиха металически нотки на човек, оскърбен в най-светите си чувства. И изправен край стената на Малий театър, на същото място, където по-късно ще бъде издигнат паметник на великия руски драматург Островски, Остап подписа акта и даде малко интервю на дотичалия Персицки. Персицки Не се гнусеше от черна работа. Той внимателно залиса в бележника си името и презимето на потърпевшия и отлетя по-нататък.