Остап тръгна гордо. Като все още преживяваше връхлетяването на белия кон и изпитваше закъсняло съжаление, че не можа да набие хубаво каруцаря, той се изкачи на седмия етаж на Шчукиновата къща, вземайки по две стъпала наведнъж. Тук на главата му падна тежка капка. Той погледна нагоре. От горната площадка право в очите му плисна малко водопадче мръсна вода.
„За такова нещо муцуна се разбива“ — реши Остап.
Той хукна нагоре. Пред вратата на Шчукиновия апартамент, с гръб към него, седеше гол човек, покрит с бели лишеи. Той седеше направо на керамичните плочки, хванал с две ръце главата си, и се клатеше.
Голият бе плувнал във водата, която изтичаше от процепа под вратата на апартамента.
— О-о-о! — стенеше той. — О-о-о…
— Кажете, моля ви се, вие ли разливате тука вода? — запита Остап ядосано. — Място за къпане ли е тук? Вие сте полудял!
Голият погледна Остап и изхлипа.
— Слушайте, гражданино, вместо да плачете, не е ли по-добре да отидете на баня? Погледнете на какво сте заприличали? Същински пикадор!
— Ключът… — измуча инженерът.
— Какво ключът? — запита Остап.
— От ап-п-парта-амента.
— Където са Ви парите ли?
Голият човек хълцаше със смайваща бързина.
Нищо не можеше да смути Остап. Той започна да схваща каква е работата. И когато най-сетне разбра, едва не се прекатури през перилата от смях, който не можеше да надвие.
— Значи, вие не, можете да си влезете в апартамента? Но това е толкова лесно!
Като внимаваше да не докосне голия и се оцапа, Остап се приближи до вратата, пъхна в процепа на американската брава дългия жълт нокът на големия си пръст и предпазливо започна да го върти наляво и от горе на долу.
Вратата безшумно се отвори и голият с радостен рев се втурна в наводненото жилище.
Чешмите шуртяха. Водата в трапезарията бе образувала водовъртеж. В спалнята тя наподобяваше тихо езеро, по което спокойно, като лебеди, плуваха нощните пантофи. В ъгъла угарките се бяха събрали в дремещо рибе ято.
Воробяниновият стол бе в трапезарията, където течението на водата бе най-силно. Бели пенести вълнички се бяха образували край всеки един от неговите четири крачета. Столът леко потреперваше и, изглежда, се канеше незабавно да отплува от своя преследвач. Остап седна на него и подви крака. Съвзелият се Ернест Павлович с викове „Пардон! Пардон!“ затвори крановете, изми се и се изправи пред Бендер гол до кръста и със запретнати до коленете мокри панталони.
— Вие просто ме спасихте! — възбудено крещеше той. — Извинявайте, че няма да ви подам ръка, целият съм мокър. Знаете ли, едва не полудях.
— Явно, нататък е отивала работата.
— Намерих се в ужасно положение.
И Ернест Павлович, преживявайки отново страшното произшествие, ту навъсен, ту с нервен смях, разказа на великия комбинатор с подробности постигналото го нещастие.
— Ако не бяхте вие, щях да загина — завърши инженерът.
— Да — каза Остап, — с мене се случи нещо подобно. Дори малко по-лошо.
В момента инженерът толкова се интересуваше от всичко, отнасящо се до подобни случки, че дори захвърли кофата, с която изчерпваше водата, и заслуша напрегнато.
— Точно като вас — задочна Бендер, — само че бе през зимата и не в Москва, а в Миргород, по време на една от веселичките интермедии между Махно и Тютюник през деветнадесета година. Живеех у едно семейство. Върли малоруси! Типични собственици: едноетажна къщичка и маса различни вехтории. Трябва да ви обърна внимание, че по отношение на канализацията и другите удобства в Миргород има само помийни ями. И една нощ изскачам аз само по долни дрехи направо на снега: от простуда не се страхувах — по малка работа беше. Изскочих и машинално затворих вратата след себе си. Студ — двадесетина градуса! Чукам — не отварят. На едно място не бива да се стои: може да измръзне човек! Чукам и тичам, чукам и тичам — не отварят. И най-важното — в къщата никой от онези мръсници не спи. А нощта — страшна. Кучетата вият. Някъде стрелят. А аз тичам по преспите по долни гащи! Цял час чуках. Едва не пукнах. И защо, мислите, не отваряха? Богатството Си криеха, зашиваха керенки във възглавниците. Мислели, че обиск ще им правят. Едва не ги убих после.
Всичко това бе много познато на инженера.
— Да — рече Остап, — та, значи, вие сте инженер Шчукин?
— Аз съм. Само че, моля ви, никому не казвайте. Някак е неудобно, знаете…
— О, моля, моля! Антр-ну, тет-а-тет. Между четири очи, както казват французите. А аз идвам при вас по работа, другарю Шчукин.
— Крайно ще се радвам да ви услужа.
— Гран мерси. Работата е дребна. Вашата Съпруга ме помоли да намина към вас и да взема този стол. Казва, че й е нужен за комплект, а на вас смятала да изпрати креслото.