— Разбира се, моля ви се! — възкликна Ернест Павлович. — Много се радвам. Но защо да ви затруднявам? Мога сам да го занеса. Още днес.
— Не, няма защо! За мене това е дребна работа. Живея наблизо и няма да ме затрудни.
Инженерът се засуети и изпроводи великия комбинатор чак до вратата, чийто праг обаче се страхуваше да престъпи, макар че ключът бе вече сложен за сигурност в джоба на мокрите панталони.
На бившия студент Иванопуло беше подарен още един стол.
Тапицировката му наистина бе малко повредена, но все пак столът бе прекрасен и при това досущ като първия.
Неуспехът с този стол, четвърти поред, не тревожеше Остап. Той познаваше всички капризи на съдбата.
В стройната система на неговите умозаключения като грамадно тъмно петно се врязваше само столът, който бе изчезнал безследно в магазията на Октомврийската гара. Мислите за този стол бяха неприятни и навяваха тягостно съмнение.
Великият комбинатор се намираше в положението на играч на рулетка, залагащ изключително на номера, един от онази пасмина хора, които желаят да спечелят изведнъж тридесет и шест пъти повече от онова, което са заложили. Положението бе дори по-лошо: концесионерите играеха на такава рулетка, където зерото се падаше на единадесет номера от дванадесетте. А и дванадесетият номер излезе от полето на зрението, намираше се дявол знае къде и може би криеше в себе си чудесната печалба.
Веригата от тия тъжни размисли беше прекъсната от появяването на главния директор. Дори само видът му възбуди у Остап недобри чувства.
— Охо! — каза техническият ръководител. — Виждам, че имате успехи. Само не се шегувайте с мене. Защо сте оставили стола отвън? За да се позабавлявате с мене ли?
— Другарю Бендер — промърмори предводителят.
— Ах, защо си играете с нервите ми! Донесете го тука по-скоро, донесете го! Вие виждате, че новият стол, на който седя, увеличи ценността на вашата придобивка много пъти.
Остап наклони глава настрани и присви очи.
— Не мъчете детето — изрече басово той най-сетне, — къде е столът? Защо не сте го донесли?
Обърканият доклад на Иполит Матвеевич бе прекъсван с викове от място, с иронични ръкопляскания и коварни въпроси. Воробянинов завърши доклада си под единодушния смях на аудиторията.
— Ами моите инструкции? — запита Остап страшно. — Колко пъти съм ви казвал, че е грешно да се краде! Още тогава, в Старгород, когато искахте да оберете моята жена, мадам Грицацуева, още тогава разбрах, че вие имате дребнокриминални наклонности. Най-многото, до което могат да ви доведат тия наклонности — това е шест месеца обикновен затвор. За титана на мисълта и бащата на руската демокрация мащабът, изглежда, не е голям и — резултатите са налице. Столът, който е бил в ръцете ви, се е изплъзнал. Нещо повече, вие изпортихте добрия случай! Опитайте се сега да направите второ посещение. Тоя Авесалом главата ви ще откъсне. Имали сте щастие, че ви е помогнал идиотският случай, иначе щяхте да седите зад решетките и да чакате напразно да ви донеса нещо. Аз няма да ви нося нищо, имайте предвид това. Какво ме интересува Хекуба? В края на краищата вие не сте ми нито майка, нито сестра, нито любовница.
Осъзнал цялото си нищожество, Иполит Матвеевич стоеше с клюмнала глава.
— Ето какво, миличък, виждам колко е безцелна нашата съвместна работа. Във всеки случай за мене е абсурдно да работя с такъв слабокултурен съдружник като вас за четиридесет процента. Воленс-неволенс, аз трябва да поставя нови условия.
Иполит Матвеевич си пое дъх. До този момент той се стараеше да не диша.
— Да, стари ми приятелю, вие сте болен от организационно безсилие и от малокръвие. Съответно на това вашите дялове се намаляват. Откровено, искате ли двадесет процента?
Иполит Матвеевич поклати категорично глава.
— Защо не искате? Малко ли са ви?
— М-малко.
— Но това са тридесет хиляди рубли! Колко искате вие?
— Съгласен съм на четиридесет.
— Пладнешки обир! — каза Остап, като подражаваше на интонациите на предводителя по време на паметния пазарлък в стаята на вратаря в Старгород. — Тридесет ви са малко, а? Не ви ли трябва още и ключът от квартирата?!
— На вас ви трябва ключът от квартирата — измърмори Иполит Матвеевич.
— Вземайте двадесет, додето не е късно, иначе мога да се откажа. Възползувайте се от случая, че съм в добро настроение.
Воробянинов отдавна вече бе загубил оная самонадеяност, с която някога започна търсенето на брилянтите.
Ледът, който се пропука още в стаята на вратаря, ледът, който трещеше, пукаше се и се удряше о гранита на крайбрежния булевард, отдавна се бе съвсем разтрошил и стопил. Лед вече нямаше. Течеше широко разляла се вода, която лениво влачеше Иполит Матвеевич, мяташе го от една страна на друга и ту го удряше о някоя греда, ту го сблъскваше със столовете, ту го отнасяше далеч от тях. Иполит Матвеевич изпитваше неизразим страх. Всичко го плашеше. По тази река плаваха смет, петролни отпадъци, продънени курници, умряла риба, някаква ужасна шапка. Може би това бе шапката на отец Фьодор, патешката фуражка, отнесена от главата му от вятъра в Ростов? Кой знае! Краят на пътя не се виждаше. На брега не можеше да бъде изхвърлен, а да плува срещу течението бившият предводител на дворянството нямаше нито сили, нито желание.