Течението го носеше към откритото море на приключенията.
Глава XXVI
Две визити
Подобно на разповито бебе, което не остава нито за секунда спокойно, а разтваря и стиска безсилните си юмручета, рита с крачета, върти главичката си, голяма колкото едра антоновска ябълка и с шапчица, и изпуска мехурчета из устата си, Авесалом Изнуренков се намираше в състояние на вечно безпокойство. Той постоянно движеше пълните си крачка, въртеше избръснатата си брадичка, ахкаше и охкаше и така жестикулираше с косматите си ръце, сякаш правеше гимнастика с ластик.
Той водеше много неспокоен живот, навсякъде се появяваше и нещо предлагаше, летеше по улицата като изплашена кокошка, говореше нещо бързо на глас, сякаш изчисляваше застраховката на покрита с ламарина тухлена постройка. Същността на неговия живот и на дейността му се заключаваше в това, че той органически не можеше да се съсредоточи върху каквато и да била работа, предмет или мисъл повече от една минута.
Ако остроумието не се харесваше и не извикваше спонтанен смях, Изнуренков не убеждаваше редактора както другите, че остроумието е добро и че за да бъде напълно оценено, то се нуждае само от малко размишления, а тутакси предлагаше ново.
— Което е лошо, то си е лошо — казваше той, — не ще и дума. В магазините Авесалом Владимирович създаваше такава галиматия, така бързо се появяваше и изчезваше пред очите на слисаните продавачи, така експанзивно купуваше кутия шоколадени бонбони, че касиерката очакваше да получи от него поне тридесет рубли. Но Изнуренков, подскачайки край касата като балерина и подръпвайки връзката си, сякаш го душеха, подхвърляше върху стъклената плочка смачкана трирублевка и като блееше благодарно, изчезваше.
Ако този човек можеше да се спре поне за два часа, биха станали най-неочаквани събития.
Може би Изнуренков би седнал на масата и би написал прекрасна повест, а може би и заявление до взаимоспомагателната каса, за да му се отпусне безвъзмезден заем, или пък нов параграф към закона за ползуване на жилищната площ, или книгата „Как да се обличаме и как да се държим в обществото“.
Но той не можеше да направи това. Бясно действуващите крака го отнасяха, моливът изхвръкваше като стрела от движещите се ръце, мислите отскачаха.
Изнуренков тичаше из стаята и печатите по мебелите се полюляваха като обици на танцуваща циганка. На стола бе седнала веселата девойка от предградието.
— Ах, ах — възклицаваше Авесалом Владимирович, — божествено! „Царицата с взор и глас пира разкошен оживява…“ Ах, ах! Висока класа!… Вие сте кралица Марго.
Кралицата от предградието нищо не разбираше от всичко това, но се смееше почтително.
— Но яжте шоколад, яжте, моля ви се! Ах, ах!… Очарователно!
Той току целуваше ръцете на кралицата, възхищаваше се от скромния й тоалет, пъхаше й котака и питаше угодливо:
— Прилича на папагал, нали? Лъв! Лъв! Истински лъв! Кажете, нали е необикновено пухкав?… Ами опашката! Опашката! Кажете, нали опашката е наистина голяма? Ах!
След това котакът избяга в ъгъла и Авесалом Владимирович притисна ръце към меката си бяла гръд и започна да се кланя някому през прозореца. Изведнъж в неговата буйна глава щракна някаква клапа и той започна предизвикателно да остроумничи по повод физическите и душевни качества на своята гостенка:
— Кажете, тази брошка наистина ли е от стъкло? Ах! Ах! Какъв блясък!… Вие ме ослепихте, честна дума!… А кажете ми, Париж наистина ли е голям град? Там наистина ли има Айфелова кула?… Ах! Ах!… Какви ръце!… Какъв нос!… Ах!
Той не прегръщаше момичето. За него беше достатъчно да му казва комплименти. И той не млъкваше. Потокът комплименти бе прекъснат от неочакваната поява на Остап.
Великият комбинатор въртеше в ръцете си някакво листче и строго попита:
— Тук ли живее Изнуренков? Вие ли сте?
Авесалом Владимирович тревожно се взираше в безизразното лице на посетителя. В неговите очи той се мъчеше да прочете какви именно претенции ще бъдат предявени сега: глоба ли за счупеното при разговор в трамвая стъкло, призовка от народния съд за неплатен наем или пък покана за абониране за списанието на слепите.