— Не е ли по-добре да вземеш примуса?
— Кой ще ти разреши да държиш в килията примус! Дай ми кошницата.
Кислярски имаше специална арестантска кошница. Направена по поръчка, тя бе напълно универсална. Разгъната представляваше легло, полуразгъната — масичка; освен това тя служеше и за шкаф: в нея имаше рафтове, куки и чекмеджета. Жена му сложи в универсалната кошница студено ядене за вечеря и чисто бельо.
— Може да не ме изпращаш — каза сведущият съпруг. — Ако дойде Рубенс за пари, кажи му, че пари няма. Довиждане! Рубенс може да почака.
И Кислярски важно излезе на улицата, като стискаше дръжката на кошницата.
— Къде, гражданино Кислярски? — викна му Полесов.
Полесов стоеше до телеграфния стълб и с викове поощряваше пощенеца, който се изкачваше към изолаторите, като се вкопчваше с железните котки за стълба.
— Отивам да правя признания — отвърна Кислярски.
— За какво?
— За „Меча и ралото“.
Виктор Михайлович онемя. А Кислярски, изпъчил напред яйцеобразното си коремче, препасан с широк летен колан с пришито джобче за часовника, бавно тръгна към губернската прокуратура.
Виктор Михайлович запърха с криле и отлетя при Дядев.
— Кислярски е провокатор! — изкрещя пожарният командир. — Току-що отиде да ни издаде. Още се вижда.
— Как? С кошницата ли е? — ужаси се старгородският губернатор.
— С кошницата.
Дядев целуна жена си, викна й, че ако дойде Рубенс, пари да не му дава и презглава изтича на улицата. Виктор Михайлович се повъртя, закудкудяка като кокошка, снесла яйце, и хукна към Владя и Никеша.
През това време гражданинът Кислярски бавно се приближаваше към губернската прокуратура. По пътя той срещна Рубенс и дълго говори с него.
— А как ще стане за парите? — попита Рубенс.
— За парите ще отидете при жена ми.
— Но защо сте с кошницата? — подозрително запита Рубенс.
— Отивам на баня.
— Е, приятно къпане.
След това Кислярски се отби в сладкарницата на ССПО, бивша „Бонбон дьо Варсови“, гаврътна чаша кафе и изяде една баничка. Сега можеше да отиде да се разкае. Председателят на борсовия комитет влезе в чакалнята на губернската прокуратура. Там нямаше никой. Кислярски се приближи до вратата, на която бе написано: „Губернски прокурор“, и лекичко почука.
— Влез! — обади се добре познатият на Кислярски глас.
Кислярски влезе и се спря изумен. Яйцевидното му коремче в миг спадна и се набръчка като фурма. Това, което видя, бе съвсем неочаквано за него.
Писалищната маса, зад която седеше прокурорът, бе заобиколена от членовете на могъщата организация „Меча и ралото“. Съдейки по техните жестове и по жалните им гласове, те си признаваха всичко.
— Ето го най-главния октябрист! — възкликна Дядев.
— Първо — започна Кислярски, като остави кошницата на пода и тръгна към масата, — първо, аз не съм октябрист, второ, винаги съм съчувствувал на съветската власт и, трето, главният не съм аз, а другарят Чарушников, чийто адрес…
— Красноармейска! — викна Дядев.
— Номер три! — в хор се обадиха Владя и Никеша.
— В двора вляво — добави Виктор Михайлович, — мога да ви я посоча.
След двадесет минути доведоха Чарушников, който най-напред заяви, че никога в живота си не е виждал никого от присъствуващите в кабинета. След това, без да си поеме дъх, Чарушников направи донос срещу Елена Станиславовна.
Едва в килията, след като смени бельото и се излегна на разгънатата кошница, председателят на борсовия комитет се успокои и му олекна.
По време на кризата мадам Грицацуева-Бендер бе успяла да запаси с хранителни продукти и стоки своето магазинче поне за четири месеца. Успокоена, тя отново затъгува за своя млад съпруг, който се измъчваше на заседанията на Малкия Совнарком. Посещението й у гледачката не й донесе успокоение.
Разтревожена от изчезването на целия старгородски ареопаг, Елена Станиславовна хвърляше картите с възмутителна небрежност. Картите показваха ту края на света, ту увеличение на заплатата, ту среща с мъж в държавно учреждение и в присъствието на недоброжелател — поп пика.
А и самото гледане завърши някак странно. Дойдоха агенти — попове пики — и отведоха прорицателката в държавно учреждение, при прокурора.
Останала сама с папагала, объркана, вдовицата вече се канеше да си тръгва, когато папагалът изведнъж удари с човка по клетката и за първи път заговори с човешки глас.
— Доживяхме! — изрече той язвително, скри главата си под крилото и измъкна перце изпод мишницата.
Мадам Грицацуева-Бендер се втурна изплашена към вратата.