Времето тук е горещо. Палтото си нося на ръка. Страхувам се да го оставя в хотела — току-виж, са го задигнали. Тук хората не си поплюващ.
Град Ростов не ми харесва. По броя на населението и по географското си положение той значително отстъпва на Харков. Но нищо, попадийо, бог е добър, и в Москва ще отидем заедно. Ще видиш тогава — напълно западноевропейски град. А после ще си заживеем в Самара, до нашата свещоливница.
Не се ли е върнал още Воробянинов? Къде ли гони вятъра сега? Храни ли се още Евстигнеев? Как е расото ми след почистването? У всички познати поддържай убеждението, че съм край смъртния одър на леля. На Гуленка пиши същото.
Чакай! Щях да забравя да ти разкажа за ужасното произшествие, което ми се случи днес.
Застанал бях на моста да се полюбувам на тихия Дон и се бях унесъл в мечти за нашето бъдещо богатство. Изведнъж излезе вятър и отнесе в реката фуражката на брат ти, хлебаря. Само ми се мярна и — изчезна. Наложи се да направя нов разход: купих си английска барета за 2 р. и 50 коп. На брат ти, хлебаря, нищо не казвай за станалото. Убеди го, че съм във Воронеж.
Виж, зле съм с бельото. Вечер си пера дрехите, а на заранта, ако не са изсъхнали, влажни ги навличам. При тая горещина дори е приятно.
Глава XXVIII
Ярката и тихоокеанското петле
Репортьорът Персицки усилено се готвеше за двестагодишния юбилей на великия математик Исак Нютон.
В разгара на работата влезе Стьопа от „Наука и жизнь“. Зад него се тътреше дебела гражданка.
— Слушайте, Персицки — започна Стьопа, — тази гражданка е дошла при вас по работа. Елате, гражданко, другарят ще ви обясни.
И Стьопа излезе, като се подсмиваше под мустак.
— Е? — запита Персицки. — Какво има да кажете?
Мадам Грицацуева (това бе тя) погледна репортьора с тъжни очи и мълчаливо му подаде хартийка.
— Тъй — рече Персицки — … под копитата на коня… отървал се с лека уплаха… Какво искате всъщност?
— Адреса — умолително промълви вдовицата, — не мога ли да науча адреса?
— Чий адрес?
— На О. Бендер.
— Откъде ще зная аз?
— Ами другарят каза, че вие знаете.
— Нищо не зная. Обърнете се към експедицията.
— А не може ли да си спомните, другарю? С жълти чепици.
— И аз съм с жълти чепици. В Москва още двеста хиляди души ходят с жълти чепици. Може би искате да научите адресите им? Тогава моля. Ще изоставя всичко друго и ще се заема с тази работа. След половин година вие ще знаете адресите на всички. Зает съм, гражданко.
Но вдовицата, почувствувала голямо уважение към Персицки, вървеше след него по коридора и като шумолеше с колосаната си фуста, повтаряше молбите си.
„Ах, това магаре Стьопа! — помисли си Персицки. — Но нищо, аз пък ще му пратя изобретателя на перпетуум-мобиле, та и той да се поизпоти малко.“
— Но какво мога да направя аз? — запита раздразнено Персицки, като се спря пред вдовицата. — Откъде мога да зная адреса на гражданина О. Бендер? Аз да не съм конят, който е налетял върху него? Или каруцарят, когото той удари по гърба пред мене?…
Вдовицата избоботи нещо неясно, от което можеше да се разбере само „другарю“ и „много ви моля“.
Работният ден в Дома на народите бе свършил. Канцеларията и коридорите опустяха. Някъде само се дописваше страница на пишеща машина.
— Извинете, мадам, виждате, че съм зает!
С тези думи Персицки се вмъкна в тоалетната. След като се помая там десет минути, той изскочи весел. Грицацуева търпеливо чакаше на ъгъла на двата коридора. Щом Персицки мина край нея, тя отново му заговори.
Репортьорът побесня.
— Вижте какво, стрино — каза той, — от мене да мине, ще ви кажа къде е вашият О. Бендер. Вървете направо по коридора, после завийте надясно и вървете пак направо. Там има врата. Потърсете Черепенников. Той знае.
И доволен от хрумването си, Персицки тъй бързо изчезна, че колосаната вдовичка не успя да получи допълнителни сведения.
Мадам Грицацуева пооправи полите си и тръгна по коридора.
Коридорите в Дома на народите бяха толкова дълги и тесни, че вървящите по тях неволно ускоряваха ход. За всеки срещнат можеше да се каже колко е изминал. Ако се движеше с едва ускорена крачка, това значеше, че току-що е тръгнал. Изминалите два или три коридора развиваха среден тръс. А понякога можеше да се види човек, тичащ, колкото му държат краката: той се намираше в стадия на петия коридор. Гражданинът пък, оставил зад гърба си осем коридора, лесно би могъл да съперничи в бързина на птиците, на коня за надбягване и на световния шампион — бегача Нурми.