Вдовицата бе лишена от фантазия.
— Лалугерче — повтори тя за пети път. — Отворете ми вратата, другарю Бендер.
— По-спокойно, момиче! Скромността краси жената. Какви са тези скокове?
Вдовицата страдаше.
— Но защо се измъчвате? — питаше Остап. — Кой ви пречи да живеете?
— Изостави ме, а и пита отгоре на това!
И вдовицата заплака…
— Изтрийте си очичките, гражданко. Всяка ваша сълзичка е молекула в космоса.
— А аз чаках, чаках, магазина си затворих… Тръгнах вас да търся, другарю Бендер…
— Е, и как се чувствувате сега на стълбището? Не духа ли?
Вдовицата почна бавно да кипва като голям манастирски самовар.
— Изменник! — изрече тя и цяла потрепери.
Остап имаше още малко свободно време. Той защрака с пръсти и като се поклащаше ритмично, тихичко запя:
— Да пукнеш дано! — пожела му вдовицата, когато той свърши танца. — Гривната открадна, подарък от мъжа ми. Ами стола защо задигна?
— Вие май преминавате към оскърбление? — забеляза Остап равнодушно.
— Открадна, открадна! — повтаряше вдовицата.
— Вижте какво, момиче: Остап Бендер никога нищо не е крал — хубавичко да запомните това.
— А цедката кой взе?
— Ах, цедката! От вашия неликвиден фонд? И това вие смятате за кражба? В такъв случай нашите възгледи за живота са диаметрално противоположни.
— Задигна я — продължаваше да кука вдовицата.
— Значи, ако млад, здрав човек вземе взаимообразно от една провинциална бабичка ненужната й, поради разклатеното й здраве, кухненска принадлежност, значи, той е крадец? Така ли да ви разбирам, моля?
— Крадец, крадец!
— В такъв случай ще трябва да се разделим. Съгласен съм на развод.
Вдовицата се хвърли върху вратата. Стъклата задрънчаха.
Остап разбра, че е време да се отдалечи.
— Няма време за прегръдки рече той, — сбогом, любима! Разминахме се, както се разминават кораби в морето.
— Милиция! — закрещя вдовицата.
Но Остап бе вече в края на коридора. Той се качи на прозореца, скочи тежко върху влажната след нощния дъжд земя и изчезна в блестящите физкултурни градини,
На виковете на вдовицата се притече събудилият се пазач. Той пусна затворничката, като я заплаши с глоба.
Глава XXIX
Авторът на „Гаврилиадата“
Когато мадам Грицацуева напускаше негостоприемния лагер от канцеларии, към Дома на народите вече се стичаха служителите от най-скромни чинове: разсилни, деловодителки на изходящи и входящи дневници, телефонистки, млади помощник-счетоводители и здрави хлапета.
Между тях беше и Никифор Ляпис, твърде млад човек с прическа на овен и дързък поглед.
Невежите, твърдоглавците и новаците влизаха в Дома на народите през главния вход. Никифор Ляпис се смъкна в сградата през амбулаторията. В Дома на народите той бе вътрешен и знаеше най-късите пътища към оазисите, където под широколистната сянка на ведомствените списания бликат бистрите извори на хонорара.
Най-напред Никифор Ляпис отиде в бюфета. Никелираната каса запя и изхвърли три бележки. Никифор изяде чаша квасено във фурна мляко и баничка с крем, която приличаше на цветна лехичка. Всичко това той поля с чай. След това Ляпис започна бавно да обхожда владенията си.
Първото си посещение той направи в редакцията на месечното ловно списание „Герасим и Муму“. Другарят Наперников още не бе дошъл и Никифор Ляпис се запъти към „Хигроскопичен бюлетин“, седмичния рупор, посредством който фармацевтите общуваха с външния свят.
— Добро утро — каза Никифор. — Написах забележителни стихове.
— За какво? — запита завеждащият литературната страничка. — На каква тема? Нали знаете, Трубецкой, че нашето списание…
За по-точно определяне същността на „Хигроскопичен бюлетин“ завеждащият пошава с пръсти.
Трубецкой-Ляпис погледна белите си груби панталони, изпъна тялото си назад и каза напевно:
— „Балада за гангрената“.
— Това е интересно — забеляза хигроскопичната личност. — Отдавна е време да се популяризират идеите на профилактиката в достъпна форма.
Ляпис тутакси започна да декламира:
По-нататък със същия героичен четиристъпен ямб се разказваше за Гаврила, който поради невежеството си не отишъл навреме в аптеката и загинал, понеже не намазал раничката си с йод.
— Напредвате, Трубецкой — одобри редакторът, — но би било желателно още повече… Разбирате, нали?