Выбрать главу

Вдовицата бе лишена от фантазия.

— Лалугерче — повтори тя за пети път. — Отворете ми вратата, другарю Бендер.

— По-спокойно, момиче! Скромността краси жената. Какви са тези скокове?

Вдовицата страдаше.

— Но защо се измъчвате? — питаше Остап. — Кой ви пречи да живеете?

— Изостави ме, а и пита отгоре на това!

И вдовицата заплака…

— Изтрийте си очичките, гражданко. Всяка ваша сълзичка е молекула в космоса.

— А аз чаках, чаках, магазина си затворих… Тръгнах вас да търся, другарю Бендер…

— Е, и как се чувствувате сега на стълбището? Не духа ли?

Вдовицата почна бавно да кипва като голям манастирски самовар.

— Изменник! — изрече тя и цяла потрепери.

Остап имаше още малко свободно време. Той защрака с пръсти и като се поклащаше ритмично, тихичко запя:

От дявола частица е в нашата душица. Затуй от женски чар в гръдта гори пожар.

— Да пукнеш дано! — пожела му вдовицата, когато той свърши танца. — Гривната открадна, подарък от мъжа ми. Ами стола защо задигна?

— Вие май преминавате към оскърбление? — забеляза Остап равнодушно.

— Открадна, открадна! — повтаряше вдовицата.

— Вижте какво, момиче: Остап Бендер никога нищо не е крал — хубавичко да запомните това.

— А цедката кой взе?

— Ах, цедката! От вашия неликвиден фонд? И това вие смятате за кражба? В такъв случай нашите възгледи за живота са диаметрално противоположни.

— Задигна я — продължаваше да кука вдовицата.

— Значи, ако млад, здрав човек вземе взаимообразно от една провинциална бабичка ненужната й, поради разклатеното й здраве, кухненска принадлежност, значи, той е крадец? Така ли да ви разбирам, моля?

— Крадец, крадец!

— В такъв случай ще трябва да се разделим. Съгласен съм на развод.

Вдовицата се хвърли върху вратата. Стъклата задрънчаха.

Остап разбра, че е време да се отдалечи.

— Няма време за прегръдки рече той, — сбогом, любима! Разминахме се, както се разминават кораби в морето.

— Милиция! — закрещя вдовицата.

Но Остап бе вече в края на коридора. Той се качи на прозореца, скочи тежко върху влажната след нощния дъжд земя и изчезна в блестящите физкултурни градини,

На виковете на вдовицата се притече събудилият се пазач. Той пусна затворничката, като я заплаши с глоба.

Глава XXIX

Авторът на „Гаврилиадата“

Когато мадам Грицацуева напускаше негостоприемния лагер от канцеларии, към Дома на народите вече се стичаха служителите от най-скромни чинове: разсилни, деловодителки на изходящи и входящи дневници, телефонистки, млади помощник-счетоводители и здрави хлапета.

Между тях беше и Никифор Ляпис, твърде млад човек с прическа на овен и дързък поглед.

Невежите, твърдоглавците и новаците влизаха в Дома на народите през главния вход. Никифор Ляпис се смъкна в сградата през амбулаторията. В Дома на народите той бе вътрешен и знаеше най-късите пътища към оазисите, където под широколистната сянка на ведомствените списания бликат бистрите извори на хонорара.

Най-напред Никифор Ляпис отиде в бюфета. Никелираната каса запя и изхвърли три бележки. Никифор изяде чаша квасено във фурна мляко и баничка с крем, която приличаше на цветна лехичка. Всичко това той поля с чай. След това Ляпис започна бавно да обхожда владенията си.

Първото си посещение той направи в редакцията на месечното ловно списание „Герасим и Муму“. Другарят Наперников още не бе дошъл и Никифор Ляпис се запъти към „Хигроскопичен бюлетин“, седмичния рупор, посредством който фармацевтите общуваха с външния свят.

— Добро утро — каза Никифор. — Написах забележителни стихове.

— За какво? — запита завеждащият литературната страничка. — На каква тема? Нали знаете, Трубецкой, че нашето списание…

За по-точно определяне същността на „Хигроскопичен бюлетин“ завеждащият пошава с пръсти.

Трубецкой-Ляпис погледна белите си груби панталони, изпъна тялото си назад и каза напевно:

— „Балада за гангрената“.

— Това е интересно — забеляза хигроскопичната личност. — Отдавна е време да се популяризират идеите на профилактиката в достъпна форма.

Ляпис тутакси започна да декламира:

Гаврила беше болен от гангрена, Гаврила от гангрена легна болен…

По-нататък със същия героичен четиристъпен ямб се разказваше за Гаврила, който поради невежеството си не отишъл навреме в аптеката и загинал, понеже не намазал раничката си с йод.

— Напредвате, Трубецкой — одобри редакторът, — но би било желателно още повече… Разбирате, нали?