За икономия тръгнаха за театъра пеша. Беше още съвсем светло, но уличните лампи вече пръскаха лимонена светлина. Пред очите на всички пролетта си отиваше. Прахът я гонеше от площадите, горещият вятър я изтикваше в малките улички. Там старите бабички приласкаваха красавицата и пиеха с нея чай в дворчетата край кръглите масички. Но животът на пролетта гаснеше — не я пускаха сред хората. А на нея толкова й се искаше да отиде при паметника на Пушкин, където вече се разхождаха млади хора с пъстри каскети, панталони кюнци, връзки „кучешка радост“ и обуща „джими“.
Момичета, наплескани с лилава пудра, сновяха между храма МСПО20 и кооперация „Комунар“ (между бившия „Филипов“ и бившия „Елисеев“). Те се караха високо. По този час минувачите забавяха крачка, но не само защото улица Тверска ставаше тясна. Московските коне не бяха по-добри от старгородските: те също така нарочно удряха копита по дървените павета. Колоездачите безшумно летяха от стадиона „Млади пионери“, от първото голямо междуградско състезание. Сладоледаджията тикаше своя зелен сандък, изпълнен с майски гръм, като плахо попоглеждаше милиционера: но милиционерът, зает със светофара, посредством който регулираше уличното движение, не бе опасен.
Двамата приятели вървяха сред цялата тая блъсканица. Съблазните изникваха на всяка крачка. Върху малки скари направо на улицата печаха карски и кавказки шишчета и филетчета. Горещият и лют дим се носеше към светлото небе. От пивниците, ресторантите и киното „Великият ням“ долиташе струнна музика. При трамвайната спирка се дереше високоговорител.
Трябваше да се бърза. Приятелите влязоха в шумното фоайе на театър „Колумб“.
Воробянинов се спусна към касата и прочете цените на местата.
— Все пак доста е скъпичко — каза той. — Шестнадесети ред — три рубли.
— Как не ги обичам тия еснафи, тия провинциални мухльовци! — забеляза Остап. — Къде се завирате? Не виждате ли, че това е каса?
— Ами къде? Нали без билети няма да ни пуснат!
— Писанчо, вие сте прост човек. Във всеки благоустроен театър има две гишета. Към гишето на касата се обръщат само влюбените и богатите наследници. Останалите граждани (те, както сам виждате, са преобладаващото мнозинство) се обръщат непосредствено към гишето на администратора.
И наистина пред гишето на касата стояха петима скромно облечени граждани. Възможно е да бяха богати наследници или влюбени; Затова пък при гишето на администратора цареше оживление. Там имаше пъстра опашка. Млади хора с модни сака и панталони, каквито провинциалистът може само да сънува, размахваха дръзко бележчици от познатите им режисьори, артисти, от редакции, от театралния костюмер, от районния началник на милицията и други лица, тясно свързани с театъра, като членове на съюза на теа- и кинокритиците, дружеството „Сълзите на бедните майки“, училищния съвет на „Ателието на цирковия експеримент“ и някакъв си „Фортинбрас при Умслопогас“. Около осем души стискаха бележки от Еспер Еклерович.
Остап се вряза в опашката, разблъска фортинбрасовците и като викаше: „Само за справка, не виждате ли, че не съм си събул дори галошите“, стигна до гишето и надзърна вътре.
Администраторът работеше като хамалин. Светла брилянтена пот оросяваше затлъстялото му лице. Телефонът го безпокоеше всяка минута и звънеше с упоритостта на трамвайна мотриса, провираща се през Смоленския пазар.
— По-бързо — викна той на Остап, — вашата бележка!
Две места — каза Остап тихо, — в партера.
— За кого?
— За мене!
— А кой сте вие, за да ви давам места?
— Все пак мисля, че ме знаете.
— Не мога да ви позная.
Но погледът на непознатия бе така чист, така светъл, че ръката на администратора сама определи за Остап две места на единадесетия ред.
— Всякакви се мъкнат — каза администраторът, като вдигаше рамене, — отде да ги знаеш кои са! Може би от Народния комисариат на просветата? Струва ми се, че съм го виждал там. Къде всъщност съм го виждал?
И като даваше машинално гратиси на щастливите теа- и кинокритици, умълчалият се Яков Менелаевич все още се мъчеше да си спомни къде е виждал тези чисти очи.