Сцената на сватосването предизвика най-голям интерес сред зрителите. В момента, когато по опънатата през целия салон жица започна да се спуска Агафия Тихоновна, страшният оркестър на Х. Иванов вдигна такъв шум, че само от него Агафия Тихоновна трябваше да падне сред публиката. Ала Агафия се държеше прекрасно на сцената. Тя бе облечена с трико телесен цвят и с мъжко бомбе на главата. Балансирайки с помощта на зелен чадър с надпис „Искам Подкольосин“, тя пристъпваше по жицата и всички отдолу виждаха мръсните й ходила. От жицата тя скочи направо върху стола. Същевременно всички негри, Подкольосин, Кочкарьов с балетни крачки и сватята, облечена като железопътен кондуктор, направиха обратно салто. След това всички почиваха пет минути, през които светлината отново бе изгасена.
Кандидатите за женитба бяха много смешни, особено Пържени яйца. Вместо него изнасяха голям тиган с пържени яйца. Морякът носеше мачта с корабно платно.
Напразно търговецът Стариков крещеше, че патентът и уравнителният данък го душат. Той не се хареса на Агафия Тихоновна. Тя се омъжи за Степан. И двамата се заеха да излапат пържените яйца, които им поднесе превърналият се в лакей Подкольосин. Кочкарьов и Фьокла изпяха куплети за Чембърлейн и за алиментите, които британският Министър взема от Германия. На стъклениците на Есмарх бе изсвирена заупокойна. И завесата, лъхайки прохлада, падна.
— Доволен съм от представлението — каза Остап, — столовете са непокътнати. Но ние няма защо да се бавим. Ако Агафия Тихоновна скача всеки ден на тях, те няма да преживеят дълго.
Група млади хора с модни сака, като се блъскаха и смееха, анализираха в тънкост постановъчната част и звуковото оформяване.
— Хайде, Писанчо, време е да нанкате — каза Остап. — Утре заран трябва да се редим за билети. В седем часа вечерта театърът заминава с ускорения влак за Нижни. Така че вие вземете два билета трета класа до Нижни, Курската линия. Не е толкова страшно — ще поседим. Една нощ само.
На другия ден целият колектив на театър „Колумб“ седеше в бюфета на Курската гара. Взел мерки постановъчната част да тръгне със същия влак, Симбиевич-Синдиевич закусваше на една масичка. След като потопи мустаците си в бирата, той заразпитва тревожно монтьора:
— Дали няма да счупят хидравлическата преса по пътя?
— Голяма беля е тая преса — отвърна Мечников, — работи пет минути, а трябва да я мъкнем цяло лято.
— А с „прожектора на времената“ от пиесата „Прашецът на идеологията“ по-леко ли ти беше?
— Разбира се, че по-леко. Прожекторът беше голям, но не така трошлив.
На съседната масичка седеше Агафия Тихоновна, младичка девойка с твърди и блестящи като кегли крака. Край нея се суетеше звуковото оформяване — Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд.
— Вчера не пяхте в такт — оплакваше се Агафия Тихоновна, — ами че така аз мога да падна.
Звуковото оформяване зашумя:
— Какво да се прави! Две стъкленици се бяха счупили!
— Отде да се намери европейска стъкленица Есмарх? — крещеше Галкин.
— Я идете в Госмедторг. Не само стъкленица Есмарх, но и термометър не можете да купите! — подкрепи го Палкин.
— Вие и на термометри ли свирите? — ужаси се момичето.
— На термометри ние не свирим — обади се Залкинд, — но заради тия проклети стъкленици можеш направо да се разболееш тогава ще трябва да си мериш температурата.
Авторът на спектакъла и главният режисьор Ник. Сестрин се разхождаше с жена си по перона. Подкольосин и Кочкарьов бяха гаврътнали по три чаши и в надпревара ухажваха Жоржета Тирасполских.
Концесионерите, които бяха дошли два часа преди тръгването на влака, правеха вече пети кръг около градинката пред гарата.
На Иполит Матвеевич му се виеше свят. Гонитбата на столовете навлизаше в решителния стадий. Удължени сенки падаха върху напечения паваж. Прахът се лепеше по мокрите, потни лица. Пристигаха файтони. Миришеше на бензин. Таксита докарваха пътници. Към тях тичаха ермактимофеевичи, отнасяха куфарите и кръглите им металически плочки блестяха на слънцето. Музата на далечните пътувания хващаше хората за гушата.
— Хайде да вървим и ние — каза Остап.
Иполит Матвеевич покорно се съгласи. И в същия момент се намери лице срещу лице с майстора на ковчези Безенчук.
— Безенчук! — рече той крайно изненадан. — Какво правиш тук?
Безенчук сне шапка и замря от радост.
— Господин Воробянинов! — извика той. — Чест и почитание на скъпия гост!
— Е, как вървят работите?
— Зле — отвърна майсторът на ковчези.
— Защо така?
— Клиент търся, но той не идва.