— „Нимфа“ ли конкурира?
— Остави я! Че може ли тя да ме конкурира? Случаи няма. След вашата тъщичка само „Пиер и Константин“ изпъна краката.
— Какво говориш?! Наистина ли умря?
— Изпъна краката, Иполит Матвеевич. На поста си отиде. Бръснеше нашия аптекар Леополд и се гътна. Казват, разрив на вътрешността станал, а аз мисля, че покойникът се е надишал на лекарства от този аптекар и не е издържал.
— Ай-ай-ай — мотолевеше Иполит Матвеевич, — ай-ай-ай! Е, и ти го погреба, нали?
— Аз го погребах. Та кой друг? Че „Нимфа“, поразата да я порази, ресни слага ли?
— Победи, значи, а?
— Победих. Само че след това ме биха. За Малко да ми пръснат сърцето. Милицията ме спаси. Два дена лежах, със спирт се лекувах.
— Разтриваше ли се?
— На нас разтриването не ни помага.
— А какво те носи насам?
— Стока докарах.
— Каква стока?
— Моя стока. Кондукторът, мой познат, ми помогна да я прекарам безплатно в пощенския вагон. По приятелски.
Иполит Матвеевич едва сега забеляза, че малко встрани от Безенчук бяха наредени направо на земята ковчези. Едни с ресни, други — без. Иполит Матвеевич веднага позна един от тях. Това беше големият и прашен дъбов ковчег от витрината на Безенчук.
— Осем парчета — каза Безенчук самодоволно, — като излени. Един път ковчези.
— А кому е нужна твоята стока? Тука си имат майстори колкото щеш.
— Ами грибът?
— Какъв гриб?
— Епидемията. Прусис ми каза, че в Москва върлува гриб и просто нямало в какво да погребват хората. Всичкия материал отишъл. И ето аз реших да си оправя работите.
Остап, който изслуша целия този разговор с любопитство, се намеси:
— Слушай, байно, в Париж върлува грип.
— В Париж ли?
— Ами да. Тръгвай за Париж. Там пара ще натрупаш. Наистина, ще има малко затруднения с визата, но ти, байно, не скърби. Ако Бриан те обикне, ще заживееш добре: ще се наредиш като лейбмайстор на ковчези при Парижкия муниципалитет. А тук нашите майстори са бол-бол.
Безенчук уплашено се огледа. Действително по площада, въпреки уверенията на Прусис, не се търкаляха трупове, хората стъпваха бодро на краката си, някои от тях дори се смееха.
Влакът отдавна бе отнесъл и концесионерите, и театър „Колумб“, и другите пътници, а Безенчук все още стоеше замаян над своите ковчези. В припадащия здрач очите му горяха с жълт неугасим пламък.
Трета част
Съкровището на мадам Петухова
Глава XXXI
Вълшебна нощ над Волга
Вляво от пътническия кей на Волжкото държавно речно плаване, под надписа: „Връзвай за халката, пази решетката, не докосвай стената“, стоеше великият комбинатор със своя приятел и най-близък помощник Писанчо Воробянинов.
Над пристанището плющяха знамена. Дим, къдрав като цветно зеле, излизаше от корабните комини. Товареха парахода „Антон Рубинщайн“, който бе хвърлил котва пред скеля №2. Носачите забиваха железните скоби в балите с памук, на кея бяха наредени в каре чугунени гърнета, валяха се пресносолени кожи, рула тел, сандъци със стъкла за прозорци, кълба канап за сноповръзвачки, воденични камъни, двуцветни коколесни селскостопански машини, дървени вили, обшити с платно кошнички с пресни череши и качета херинга.
Параход „Скрябин“ още го нямаше. Това много безпокоеше Иполит Матвеевич.
— Защо се тревожите? — запита Остап. — Представете си, че „Скрябин“ е тук. Добре, а как ще попаднете на него? Дори да имахме пари за билети, пак нищо не би излязло. Този параход не приема пътници.
Още във влака Остап бе успял да поговори със завеждащия хидравлическата преса, монтьора Мечников, и от него научи всичко.
Параход „Скрябин“, нает от Наркомфин22 трябвало да направи рейс от Нижни до Царицин, като се спира на всяко пристанище и тегли тиража на премийния заем. За тази цел от Москва отпътувало цяло учреждение: тиражната комисия, администрацията, духов оркестър, кинооператор, кореспонденти от централните вестници и колективът на театър „Колумб“. По пътя театърът трябвало да играе пиеси, чрез които да се популяризира идеята за държавните заеми. До Сталинград театърът щял да бъде изцяло на издръжката на тиражната комисия, а след това възнамерявал на своя сметка и на свой риск да предприеме голямо гастролно турне из Кавказ и Крим с „Женитба“.
„Скрябин“ закъсняваше. Казаха, че ще пристигне едва привечер от лимана, където се правели последните приготовления. Затова целият апарат, пристигнал от Москва, в очакване на товаренето бе организирал бивак на кея.
Нежните създания с куфарчета и ръчен багаж седяха върху рулата тел, като пазеха своите ундервуди и с боязън поглеждаха пристанищните работници. Върху един воденичен камък се бе настанил гражданин с малка подстригана виолетова брадичка. На коленете му лежеше връзка емайлирани табелки. На най-горната от тях любопитният би могъл да прочете: