— Това действащ президент ли е? — попита собственикът.
— Не — каза Омеро. — Свален.
Собственикът се усмихна с разбиране.
— За такива винаги пазя специална маса.
Заведе ги към дъното на салона, където можеха да си говорят до насита. Президентът благодари.
— Не всеки признава като вас достойнството на изгнанието — каза.
Специалитетът на заведението бяха биволски ребра на жар. Президентът и гостът му се огледаха и видяха по съседните маси огромните парчета печено месо с крехка сланинка по края. „Това е превъзходно месо — промърмори президентът. — Но ми го забраняват.“ Погледна закачливо Омеро и смени тона.
— Всъщност всичко ми е забранено.
— И кафето ви е забранено — отвърна Омеро, — а го пиете.
— Видяхте ли? — възкликна президентът. — Но това, днешното, беше изключение в един необикновен ден.
Изключението този ден не беше само кафето. Поръча си също порция ребра на жар и салата от пресни зеленчуци без други подправки освен струйка зехтин. Гостът му поиска същото, придружено от половин гарафа червено вино.
Докато чакаха месото, Омеро извади от джоба на сакото си портфейл без пари, но издут от документи, и показа на президента една избеляла снимка. Той се видя по риза, по-слаб, с много черна коса и мустаци, сред орляк младежи, застанали един над друг да се виждат по-добре. Веднага позна мястото, различи белезите на онази омразна предизборна кампания, спомни си неприятната дата. „Колко жестоко! — промълви той. — Винаги съм казвал, че човек остарява по-бързо на фотографиите, отколкото в живота.“ И върна снимката с жест на театрален финал.
— Спомням си много добре — започна той. — Беше преди хиляда години в Сан Кристобал де лас Касае.
— Това е моето село — вметна Омеро и посочи групата. — А този съм аз.
Президентът го позна.
— Били сте много млад!
— Почти — каза Омеро. — Бях до вас през цялата кампания на юг, ръководех студентските бригади.
Президентът изпревари упрека.
— Аз, разбира се, никога не съм ви обръщал внимание.
— Напротив, държахте се много мило с нас — каза Омеро. — Но бяхме толкова много, че е невъзможно да си спомните всички.
— А после?
— Кой знае по-добре от вас? — каза Омеро. — След военния преврат е цяло чудо, че двамата сме тук, готови да изядем половин вол. Малцина имаха такава съдба.
Донесоха блюдата. Президентът си сложи салфетката на врата като детски лигавник и не пропусна мълчаливото учудване на госта. „Ако не правя така, бих унищожавал по една вратовръзка на всяко ядене“ — обясни той. Преди да започне, опита месото на вкус, кимна одобрително и се върна към темата.
— Не мога да си обясня — каза той — защо не ми се обадихте още в началото, вместо да ме следите като хрътка.
Омеро му разказа, че го познал в момента, когато го видял да влиза в болницата през вратата за много специални случаи. Било лято, носел костюм от бял антилски лен, обувки в бяло и черно, маргаритка на ревера и бил с разкошна коса, разрошена от вятъра. Омеро разузнал, че е сам в Женева, без ничия помощ и знае наизуст града, където завършил право. По негова молба ръководството на болницата взело вътрешно решение да осигури пълното му инкогнито. Същата нощ Омеро и жена му решили да установят връзка с него. Следил го пет седмици да намери удобен случай и дори нямало да го поздрави, ако той сам не му се изпречил.
— Радвам се, че сте го направили — каза президентът, — макар че, честно казано, самотата не ми тежи.
— Не е справедливо.
— Защо? — искрено се учуди президентът. — Най-голямата победа в живота ми е била да ги накарам да ме забравят.
— Спомням си за вас повече, отколкото си представяте — каза Омеро, без да крие вълнението си. — Толкова се радвам да ви видя такъв здрав и млад.
— Но всичко показва, че ще умра много скоро — отвърна президентът без драматизъм.
— Има много голяма вероятност всичко да мине добре — увери го Омеро.
Президентът подскочи от учудване, но запази чувство за хумор.
— А, по дяволите! — възкликна той. — Значи в красивата Швейцария са отменили лекарската тайна?
— В никоя болница в света няма тайни за шофьора на линейката — възрази Омеро.
— Но аз научих всичко едва преди два часа, и то от устата на единствения човек, който трябваше да го знае.
— Във всеки случай не бихте умрели напразно — каза Омеро. — Ще ви сложат на най-подходящото място като велик пример за достойнство.
Президентът изигра комично учудване.
— Благодаря, че ме предупредихте.