Когато пристигнаха в Мадрид, далеч не се чувстваха като преситени любовници, но имаха достатъчно основания да се държат като истински младоженци. Родителите им бяха помислили за всичко. Преди да слязат от самолета, служител от протокола се качи в първа класа да поднесе на Нена Даконте палтото от бял визон на лъскави черни ивици, сватбен подарък от неговите родители. На Били Санчес той донесе шуба, последна мода за зимния сезон, заедно с ключовете на някаква кола — изненада, която ги очакваше на летището.
Дипломатическа мисия на тяхната страна ги посрещна в официалния салон. Посланикът и съпругата му бяха стари приятели със семействата на двамата, а той бе и лекарят, акуширал самата Нена Даконте. Поднесе й букет рози, толкова красиви и свежи, че дори капките роса по тях изглеждаха изкуствени. Тя поздрави двамата със закачлива целувка, смутена от малко прибързаната си женитба, и пое розите. Докато ги взимаше, си убоде пръста на едно трънче от стъбълцата, но очарователно излезе от неудобството.
— Направих го нарочно — каза тя, — за да забележите пръстена ми.
Цялата мисия искрено се възхити от блясъка на пръстена, който сигурно струваше цяло състояние не толкова заради качествата на диамантите, а защото беше старинен и много запазен. Никой обаче не забеляза, че пръстът започна да кърви. Вниманието на всички се насочи към новия автомобил. Посланикът остроумно бе поръчал да го закарат на аерогарата и да го опаковат в целофан с огромна златиста панделка. Били Санчес не оцени неговата изобретателност. Бе толкова нетърпелив да разгледа колата, че разкъса обвивката с един замах и остана без дъх. Беше бентли последен модел, с подвижен покрив и тапицерия от естествена кожа. Небето беше като пепеляв похлупак, от Гуадарама вееше режещ леден вятър и времето не бе никак приятно, но Били Санчес не усещаше студа. Той задържа дипломатите на открития паркинг, докато не разгледа колата до най-малките подробности, без да осъзнава, че мръзнат от любезност. После посланикът седна до него да му показва пътя до официалната резиденция, където бяха подготвили обяд. Сочеше му най-известните забележителности на града, но той изглеждаше погълнат единствено от магията на колата.
За първи път излизаше от страната. Бе минал през всичките частни и държавни колежи, повтаряше една и съща година и накрая всичко му омръзна. Първото впечатление от един град, различен от неговия, сивеещите жилищни блокове със запалени лампи посред бял ден, голите дървета, чуждото море, всичко го изпълваше с нарастващо чувство на безпомощност и той се мъчеше да го преодолее в сърцето си. Но малко по-късно, без да си дава сметка, попадна в първата клопка на забравата. Неусетно се бе разразила първата буря за сезона и когато излязоха от дома на посланика да продължат пътуването си за Франция, намериха града затрупан от искрящ сняг. Тогава Били Санчес забрави за колата, започна да крещи възторжено, да си посипва главата с шепи сняг и се затъркаля насред улицата пред всички, както беше облечен.
Нена Даконте разбра, че пръстът й кърви, чак на излизане от Мадрид, в кристалната вечер след бурята. Изненада се, тъй като акомпанира със саксофона си на съпругата на посланика, която обичаше да пее италиански оперни арии след официалните обеди, а почти не бе обърнала внимание на раничката. По-късно показваше на мъжа си най-прекия път към границата, смучеше несъзнателно пръста си, щом прокървеше, и едва когато стигнаха Пиренеите, се сети да потърси аптека. После потъна в сън, премаляла от умората, натрупана през последните дни. Внезапно се стресна, отвори очи с кошмарното усещане, че колата се движи по вода, и за дълго забрави за кърпичката, омотана около пръста. Погледна часовника на светещото табло, видя, че минава три, пресметна наум и едва тогава разбра, че са минали, без да спират, през Бурдеос, Ангулем и Поатие, а сега минаваха през бента на Лоара, залят от прилива. Лунната светлина се процеждаше през мъглата и обгръщаше силуетите на замъците сред дърветата в призрачно вълшебство. Нена Даконте познаваше добре областта и изчисли, че до Париж остават около три часа път, а Били Санчес продължаваше храбро да шофира.
— Ти си луд! — каза тя. — Караш повече от единайсет часа, без да си ял.
Поддържаше го опиянението от новата кола. В самолета бе спал малко и неспокойно, но се чувстваше бодър и достатъчно силен да стигне до Париж на зазоряване.