— Още съм сит от обяда в посолството — отвърна той. И без никаква видима връзка добави: — В края на краищата в Картахена сега излизат от киното. Трябва да е около десет.
След всичко това Нена Даконте се боеше той да не задреме на волана. Отвори един от многобройните пакети, които им бяха подарили в Мадрид, и протегна ръка да пъхне в устата му парченце захаросан портокал. Той извърна глава.
— Истинските мъже не ядат сладко — каза.
Малко преди Орлеан мъглата се разсея и огромна кръгла луна огря заснежените ниви, но движението стана по-трудно заради големите камиони със зеленчуци и цистерните с вино, пътуващи към Париж. Нена Даконте на драго сърце би сменила мъжа си на волана, но не посмя дори да му предложи, защото още първия път, когато излязоха заедно, я бе предупредил, че няма нищо по-обидно за един мъж, от това да остави жена му да го вози. Чувстваше се бодра от почти петчасовия спокоен сън и бе доволна, че не бяха спрели в някой хотел из вътрешността на Франция, която тя познаваше от честите пътувания с родителите си още като дете. „Няма по-красива гледка в света от тази — казваше тя, — но можеш да умреш от жажда, без някой да ти даде безплатно чаша вода.“ Убедена в това, преди тръгване сложи в ръчната си чанта сапун и руло тоалетна хартия, защото в хотелите на Франция никога нямаше сапун, а в тоалетните слагаха стари вестници, нарязани на квадратни листчета и окачени на кука. В момента съжаляваше само, че бяха пропилели цяла нощ, без да се любят. Отговорът на мъжа й дойде незабавно:
— Тъкмо си мислех, че сигурно ще е страхотно да го направим на снега — каза той. — Още тук, ако искаш.
Нена Даконте го прие сериозно. Покрай пътя снегът, огрян от луната, изглеждаше рохкав и примамлив, но с наближаването на парижките покрайнини движението ставаше все по-натоварено, виждаха се осветени фабрики и множество работници на велосипеди. Ако не беше зима, щеше вече да е съвсем светло.
— По-добре да изчакаме до Париж — отговори Нена Даконте. — На топличко, в легло с чисти чаршафи, като женените.
— За първи път ми отказваш — отбеляза той.
— Естествено — вметна тя. — За първи път сме женени.
Малко преди зазоряване в едно крайпътно заведение измиха лицата си, посетиха тоалетната и пиха кафе с топли croissants32 на бара заедно с шофьорите на камиони, които закусваха с чаша червено вино. В тоалетната Нена Даконте забеляза, че по бузата и полата има петна от кръв, но не се опита да ги изпере. Хвърли в кошчето за боклук напоената с кръв кърпичка, премести венчалния пръстен на лявата ръка и добре изми убодения си пръст с вода и сапун. Раничката едва личеше. Веднага щом се върнаха в колата, отново започна да кърви и Нена Даконте извади ръката си през прозореца, сигурна, че леденият вятър над нивите има целебни свойства. И това не помогна, но тя все още не се тревожеше. „Ако някой иска да ни намери, ще бъде много лесно — изчурулика тя чаровно. — Само трябва да върви по следата от кръвта ми по снега.“ После се замисли какво е казала и лицето й грейна в първите лъчи на утрото.
— Представи си само — добави — кървава следа от Мадрид до Париж. Не ти ли харесва за песен?
Нямаше време да се върне към тази мисъл. В покрайнините на Париж пръстът й се превърна в непресъхващ извор и тя почувства, че силите наистина я напускат. Беше опитала да спре кръвта с тоалетната хартия от чантата си, но едва превързваше пръста, и трябваше веднага да изхвърля окървавените парчета през прозореца. Малко по малко дрехите й, палтото и седалките в колата се просмукаха с кръв. Били Санчес се уплаши сериозно и настоя да потърсят аптека, но тя вече знаеше, че това не е работа за аптекар.
— Почти стигнахме до Орлеанската врата — каза тя. — Карай направо, по булевард Генерал Льоклерк, той е най-широк, с много дървета. После ще ти кажа накъде.
Бе най-трудната част от пътя. Булевард Генерал Льоклерк беше адско стълпотворение от коли и мотоциклети, задръстили двете посоки, и огромни камиони се мъчеха да стигнат до пазарите в центъра. Били Санчес се изнерви от безсмислената олелия на клаксоните, нахвърли се с хамалски ругатни върху няколко шофьори и дори понечи да изскочи от колата да се бие с един от тях, но Нена Даконте го убеди, че макар французите да са най-големите грубияни в света, никога не се бият — ново доказателство за здравия й разум, защото тъкмо в този момент полагаше неимоверни усилия да не загуби съзнание.
Трябваше им повече от час да се измъкнат от кръстовището на Леон дьо Белфор. Кафенетата и магазините бяха осветени, сякаш бе нощ, нещо обикновено за Париж през януари, облачен, мръсен, с непрестанен дъждец, който така и не преминава в сняг. По булевард Данфер-Рошро бе по-спокойно и след няколко пресечки Нена Даконте накара мъжа си да завие вдясно и да спре пред задния вход на огромна и мрачна болница.