Във вторник утрото беше мрачно и мразовито, но не валеше. Били Санчес стана в шест и зачака пред вратата на болницата заедно с тълпа роднини и близки на болните, натоварени с пакети и букети цветя. Влезе с другите, понесъл на ръка визоновото палто, без да пита и без да има представа къде е Нена Даконте, воден единствено от увереността, че ще открие лекаря азиатец. Мина през големия вътрешен двор с диви цветя и птички, а от двете страни бяха отделенията с болните: жените — вдясно, а мъжете — вляво. Влезе в женското отделение заедно с посетителите. Видя дълга редица от пациентки, седнали в леглата с дрипавите си болнични нощници на ярката светлина от прозорците, и дори му мина мисълта, че гледката е по-жизнерадостна, отколкото можеше да предположи отвън. Стигна до края на коридора, върна се да огледа отново и накрая се убеди, че Нена Даконте не е сред тях. Излезе пак, като надничаше през прозорците на мъжките стаи, и му се стори, че разпознава лекаря, когото търси.
Наистина беше той. С група лекари и медицински сестри преглеждаха някакъв болен. Били Санчес влезе в стаята, отстрани една от сестрите и се изправи пред азиатеца, наведен над пациента. Извика го. Лекарят вдигна към него печалните си очи, замисли се за миг и го позна.
— Къде се дянахте, по дяволите? — попита той.
Били Санчес остана като втрещен.
— В хотела — отвърна. — Тук, зад ъгъла.
И тогава разбра. Нена Даконте починала от загуба на кръв в седем часа и десет минути вечерта на девети януари, четвъртък, след седемдесет часа напразни усилия на най-квалифицираните специалисти във Франция. До последния си миг била спокойна, с бистър ум, наредила да потърсят мъжа й в хотел „Плаза Атене“, където имали запазена стая, и съобщила всичко необходимо да се свържат с родителите й. Посолството било информирано в петък със светкавична телеграма, а родителите на Нена Даконте вече пътували със самолет за Париж. Посланикът лично се заел с уреждането на подробностите по балсамирането и погребението и държал непрекъснато връзка с Префектурата на полицията, натоварена с издирването на Били Санчес. Спешно съобщение било излъчвано периодично по радиото и телевизията от петък вечерта до късно в неделя и през тези четирийсет часа той бил най-търсеният човек във Франция. Снимката му, намерена в чантата на Нена Даконте, била разлепена навсякъде. Открили три автомобила бентли-кабриолет същия модел, но никой от тях не бил неговият.
Родителите на Нена Даконте пристигнали в събота по обед, останали на бдение край тялото в параклиса на болницата и до края се надявали да открият Били Санчес. Съобщили и на неговите родители и те били готови да вземат самолета за Париж, но накрая се отказали заради някакво недоразумение с телеграмите. Опели я в неделя, в два следобед, на двеста метра от мръсната хотелска стая, където Били Санчес агонизираше от самота, жаден за любовта на Нена Даконте. Години по-късно служителят, който го приел в посолството, ми каза, че получил телеграмата в канцеларията си един час след излизането на Били Санчес и го търсил из малките барчета във Фобур Сент Оноре. Призна ми, че не му обърнал необходимото внимание, защото не можел да си представи, че този загорял младеж, омаян от натрупаните впечатления в Париж и облечен с неугледно палто от агнешка кожа, може да е от толкова знатен произход. Същия неделен ден вечерта, когато той едва се сдържаше да не заплаче от ярост, родителите на Нена Даконте се отказали да го търсят и отнесли балсамираното тяло в метален ковчег. Онези, които успели да я зърнат, години наред говореха, че не са виждали по-голяма красавица нито жива, нито мъртва. Когато Били Санчес влезе в болницата във вторник сутринта, вече я били погребали в тъжното гробище в Ла Манга, на няколко метра от къщата, където двамата бяха открили първите кълнове на щастието. Лекарят азиатец, който съобщи на Били Санчес за трагедията, му предложи успокоителни хапчета в приемната на болницата, но той отказа. Тръгна, без да се сбогува, без да благодари, с мисълта, че има нужда само да намери веднага някого и да го смаже от бой с веригата, за да се освободи от мъката. Излезе от болницата и не забеляза, че от небето се сипе сняг без кървава следа, че чистите нежни снежинки приличат на гълъбови перца, а във въздуха на Париж витае нещо празнично, защото това бе първият голям сняг през последните десет години.