В действителност оризът със скариди не беше сред гордостите на кухнята й, но вложи огромно желание и резултатът бе изненадващ. Президентът си сипа два пъти, като не пестеше похвалите. Очароваха го резените пържени банани и салатата от авокадо, но не заговори за носталгия. Ласара слушаше безизразно, докато дойде време за десерта. Без да се усети, Омеро се заплете в безсмислени разсъждения за съществуването на Бога.
— Аз вярвам, че съществува — каза президентът, — но въобще не му е до хората. Зает е с много по-големи дела.
— Аз пък вярвам само в небесните светила — каза Ласара и проследи внимателно реакцията на президента. — Кога сте роден?
— На единайсети март.
— Сигурна бях — възкликна победоносно Ласара и попита с доброжелателен тон: — Не са ли множко двамина Риби на една маса?
Мъжете продължиха да говорят за Бога, а тя отиде в кухнята да приготви кафето. Беше почистила масата от остатъците и с цялата си душа искаше вечерта да завърши добре. Тръгна към хола с кафето, но дочу една изтървана от президента фраза, която я порази:
— Бъдете уверен, скъпи приятелю, че най-лошото за нашата нещастна страна бе да съм неин президент.
Омеро забеляза на вратата Ласара с китайските чашки и кафеварката, взета на заем, и помисли, че ще припадне. Президентът също се обърна към нея. „Не ме гледайте така, госпожо — каза й с благ тон. — Говоря искрено.“ А после подхвърли на Омеро:
— Слава Богу, поне заплащам скъпо лекомислието си.
Ласара сервира кафето, загаси ярката лампа, чиято безжалостна светлина пречеше на разговора, и холът потъна в интимна задушевност. За пръв път се заинтересува от гостенина, чиято духовитост не можеше да скрие тъгата му. Любопитството на Ласара нарасна, когато той изпи кафето и обърна чашката върху чинийката, за да се стече утайката.
След вечерята президентът им разказа, че избрал да прекара изгнанието си на остров Мартиника заради приятелството с поета Еме Сезер, който публикувал по онова време своя „Cahier d’un retour au pays natal“2, помогнал му да заживее нов живот. С остатъка от наследството на съпругата му купили дървена къща на хълма на Фор дьо Франс, с решетки на прозорците и огромна тераса с полски цветя, където било удоволствие да заспиваш с песента на щурците и с аромата на меласа и тръстиков ром, довяван от мелницата. Заживял там със съпругата си, четиринайсет години по-възрастна и болна след единственото си раждане, отбранявал се от съдбата си, като четял жадно класиците на латински и бил убеден, че това е последното действие на живота му. Години наред трябвало да устоява на съблазните на разни авантюри, които му предлагали разгромените му съмишленици.
— Не отворих нито едно писмо — призна той. — Никога, от момента, в който открих, че и най-спешните стават по-малко спешни след седмица и че след два месеца този, който ги е писал, не си спомня вече за тях.
Погледна към Ласара в полумрака, когато запали цигара с трескаво движение на пръстите. Дръпна дълбоко и задържа дима в гърлото си. Ласара, изненадана, посегна към кутията цигари и кибрита, за да запали също, но той й подаде своята. „Пушите с такова удоволствие, че човек не може да устои на изкушението“, каза й той. Но трябваше да изпусне дима, защото го задави пристъп на кашлица.
— Преди много години оставих този порок, но той не ме е оставил напълно — каза. — Понякога успява да ме надвие. Както сега.
Пак се закашля и болката се появи отново. Президентът погледна джобния си часовник и изпи поредните две хапчета. После се вгледа в дъното на чашата: нищо не бе се променило, но този път това не го стресна.
— Някои от съмишлениците ми станаха президенти след мен — каза.
— Сайяго — вметна Омеро.
— Сайяго и други — допълни той. — И те като мен си присвоиха чест, която не заслужавахме, и длъжност, която не знаехме как да изпълняваме. Някои преследват единствено властта, а повечето искат дори по-малко — работа.
Ласара се развълнува.
— А знаете ли какво се говори за вас? — попита тя. Омеро притеснено се намеси:
— Това са лъжи.
— И да, и не — каза президентът с неземно спокойствие. — Когато става въпрос за един президент, най-ужасните безчестия могат да са едновременно истина и лъжа.
Беше живял в Мартиника през всичките дни на изгнанието си без други контакти с външния свят освен оскъдните новини в официалния вестник, издържаше се от уроци по испански и латински в един държавен лицей и от преводите, които Еме Сезер понякога му възлагаше. През август горещината ставаше нетърпима. Той се излежаваше в хамака до обяд и четеше под свистенето от перките на вентилатора в спалнята. Дори в най-жарките часове жена му се занимаваше с птичките, които отглеждаше на свобода, като се пазеше от слънцето със сламена широкопола шапка, накичена с изкуствени плодове и цветя от органдин. Когато горещината отминеше, ставаше приятно да се изтягат на терасата и да гледат как преминават корабите. Той с поглед, впит в безкрая на морето чак до мъгливия хоризонт, а тя — в сламения люлеещ се стол, с прокъсана шапка и с фалшиви пръстени на всички пръсти. „А този кораб отива към Пуерто Санто“, казваше тя. „А този едва се движи с товара банани от Пуерто Санто“, казваше пак. Не вярваше, че е възможно да мине кораб, който не е от нейната страна. Той се правеше, че не чува, макар че накрая я обзе забравата преди него, защото изгуби паметта си. Стояха така чак до пищния залез, когато трябваше да се спасяват в къщата, подгонени от огромните комари. През един от всички тези августовски месеци, както четеше вестника си на терасата, президентът възкликна изненадан: