Тя го гледаше и дишаше тежко.
— Сигурно съм полудяла — каза тя и изведнъж лицето й се обля в червенина.
Фенър прокара пръст под яката си.
— И аз съм малко нещо чешит — каза й той. — Чупи се, скъпа, преди да сме се захванали с тази работа истински. Бягай и ще се срещнем в църквата.
Тя излезе бързо и затвори вратата. Фенър извади кърпата и замислен избърса дланите си.
— Мисля, че тази работа ще ми хареса — каза той гласно. — Да, може и да излезе нещо в края на краищата.
После отиде до отворения прозорец и отново седна.
Найтингейл го преведе през претъпканото фоайе на хотел „Флаглър“. Фенър отбеляза:
— Това момче добре се грижи за себе си.
Найтингейл спря пред асансьора и натисна бутона.
— Точно така — каза той. — Какво та казах аз? Пио е този, който ти трябва.
Фенър се загледа в сложните орнаменти от ковано желязо, които украсяваха вратите. — Слушам те — каза той.
Асансьорът спря и те се качиха. Найтингейл натисна копчето за петия етаж и кабината потегли.
— Аз ще говоря — каза Найтингейл, когато пристигнаха. — Може и нищо да не получиш, но ще опитам.
Фенър изсумтя и последва дребното човече по коридора. То спря пред стая номер 47 и почука на вратата три пъти бързо и два пъти бавно.
— О, и тайни знаци — каза Фенър възхитен.
Вратата се отвори и един нисък кубинец, облечен в черен костюм, ги гледа. Устните на Фенър се присвиха като за изсвирване, но не се чу никакъв звук.
Найтингейл каза с мек глас:
— О’кей, всичко е наред.
Кубинецът ги пусна да влязат. Когато затваряше вратата след тях, Фенър видя подутината в задния му джоб. Вестибюлът, в който влязоха, беше голям и пред тях имаше три врати.
— Върнаха ли се момчетата? — попита Найтингейл.
Кубинецът кимна. Той седна в креслото пред средната врага и отново взе вестника си, все едно че тях ги нямаше.
Найтингейл влезе в средната стая. Наоколо седяха четирима мъже. Всички бяха по ризи и пушеха. Двама четяха вестник, третият слушаше радио, а четвъртият чистеше пистолет. Всички погледнаха бегло Найтингейл и се втренчиха във Фенър.
Мъжът с пистолета стана бавно.
— Кой е този? — попита той.
Някак си успяваше да говори със стиснати зъби. Беше с бели панталони, черна риза и бяла вратовръзка. Гъстата му черна коса беше ниско подстригана, жълто-зеленикавите му очи гледаха подозрително.
Найтингейл обясни:
— Това е Рос. От Ню Йорк. Гроти го изпраща. О’кей е. — После се обърна към Фенър:
— Запознай се с Райгър.
Фенър погледна Райгър мразовито. Не му харесваше външният му вид.
— Как си? — попита той. — Дълго ли ще останеш?
Фенър махна с ръка.
— Тези другите, те приятели ли са ти или са само за украшение?
Очите на Райгър проблеснаха.
— Попитах дълго ли ще останеш? — каза той. Фенър го изгледа.
— Чух много добре. Това не ти влиза в скапаната работа, нали?
Найтингейл докосна ръкава му. Не каза нищо, но жестът беше предупреждение. Райгър се опита да издържи погледа на Фенър, не успя и вдигна рамене. Каза:
— Пъг Кейн, до радиото. Борг, вдясно. Милър вляво. Другите трима кимнаха на Фенър. Никой от тях не изглеждаше благоразположен.
Фенър се държеше съвсем непринудено.
— Радвам се да се запозная с вас — каза им той. — Няма да искам да ме почерпите с питие. Може би сте трезвеници.
Райгър се обърна към Найтингейл.
— Какво е това?! — попита той. — Какво е това плямпало, което си домъкнал?
Милър — дебел мазен човек с рано оплешивяла глава, каза:
— Измъкнал го е от боклукчийската кофа.
Фенър веднага отиде до него и го удари два пъти през устата. В ръката на Найтингейл изведнъж се появи пистолет и той каза:
— Без глупости. Без глупости, моля.
Фенър се изненада, че те въобще обърнаха внимание на Найтингейл, но го направиха. Замръзнаха на местата си. Дори Райгър придоби болнав вид.
Найтингейл каза на Фенър:
— Махни се от него.
В гласа му имаше достатъчно заплаха, за да го поохлади. Кърли имаше право. Този тип наистина беше убиец.
Фенър се отдалечи от Милър и мушна ръце в джобовете си.
Найтингейл каза:
— Няма да стане така. Когато доведа тук мой приятел, ще се държите с него прилично. Иначе с удоволствие ще ви взема мярката за сандъци.
Фенър се засмя.
— Това не противоречи ли на професионалната етика? — попита го той. — Или я разбираш по иначе? Първо ги гръмваш, а после ги погребваш?
Найтингейл прибра пистолета и всички се отпуснаха. Райгър каза с малко пресилена усмивка:
— Станали сме нервни от горещината.
После отиде до бюфета и напълни чаши за всички.