Нулън вдигна едва забележимо рамене. Поклати глава.
— Не точно сега. Не познавам никакъв Гроти. Никога не съм чувал за него и изобщо не вярвам, че някой те е изпратил. Мисля, че си скапана отрепка, която лъже, за да си намери работа. Не ми трябваш и се надявам никога да не ми дотрябваш.
Фенър стана, прозявайки се.
— Чудесно — каза той. — Значи ще мога да си почина малко. Когато поразмислиш, можеш да ме намериш в хотел „Хауърт“. Ако познаваш Найтингейл, поговори с него. Той смята, че съм човек на място.
Кимна на Нулън и излезе от кабинета му. Слезе по стълбите, махна на едно такси и се прибра в хотела си. Докато се хранеше, дойде Найтингейл и седна срещу него.
Фенър го попита с пълна уста:
— Нямаш ли да правиш ковчези? Или бизнесът е замрял?
Найтингейл имаше разтревожен вид.
— Това, което направи, е много лошо. Да се измъкнеш по този начин…
— Така ли? Винаги се измъквам по този начин, когато с мен се държат така. И защо не?
— Слушай, Райгър не си поплюва. Това не е начинът, по който трябва да се държиш с него.
— Не е ли? Тогава ти ми кажи как да се държа.
Найтингейл си поръча малко черен хляб, сирене и чаша мляко. Очите му останаха приковани към бялата покривка, докато келнерката не му донесе поръчката и след като тя си отиде, той каза:
— Усложняваш моите неща.
Фенър остави вилицата и ножа си. Усмихна се на дребния човек.
— Харесваш ми — каза му той. — Ти си единственият, който ми помогна досега. Ако се навърташ около мен, един ден ще мога да ти върна услугата.
Найтингейл погледна Фенър изпод шапката си. Слънцето, което проникваше през щорите, се отразяваше в очилата му.
— Можеш и да ми навредиш — каза той.
Фенър започна да се храни отново.
— Дявол да го вземе — отвърна той. — Страхотен град е този, нали?
Когато свършиха, Фенър избута стола си назад и стана.
— О’кей, приятел. Ще се видим пак.
Найтингейл отговори:
— Някой път можем да си поговорим. Каза го с надежда.
Фенър свали шапката си и прокара пръсти през косата си.
— Не знам — каза той вяло. — Не знам.
Кимна на дребния човек и тръгна към рецепцията. Управителят на хотела правеше нещо зад бюрото. Когато Фенър приближи, той вдигна глава и му се усмихна мазно.
— Ще отида да поспя. Това място ми действа убийствено.
Преди управителят да успее да каже каквото и да било, Фенър тръгна нагоре по стълбите към стаята си. Затвори вратата и превъртя ключа. След това си свали шапката и сакото и легна на леглото. Заспа почти веднага с щастлива усмивка на устните.
Събуди го телефонът. Той стреснато се надигна, погледна часовника си, видя че е спал два часа и вдигна слушалката.
Един глас му каза:
— Ела веднага в хотел „Флаглър“. Шефът иска да те види.
Фенър разтърка очи.
— Кажи на шефа си, че идвах тази сутрин. Никога не ходя на едно и също място два пъти. — След това прекъсна.
Легна отново и затвори очи. Телефонът иззвъня пак след около минута.
Същият глас каза:
— По-добре е да дойдеш. Карлос не обича да чака.
— Кажи на Карлос или той да прескочи дотук, или да върви на майната си. — Постави слушалката на мястото й с подчертано старание.
Когато телефонът иззвъня още веднъж, той не си направи труда да я вдигне. Отиде в тясната баня, изми лицето си, отпи малка глътка скоч, сложи си шапката и сакото и слезе долу.
Следобедното слънце печеше убийствено. Във фоайето нямаше никой. Той отиде до изхода и седна на един стол. Остави шапката си на пода встрани и се загледа към улицата. Знаеше, че няма да стигне далеч, ако не намери сестрата на Мериан Дейли. Чудеше се, дали полицаите са намерили двамата кубинци и останките от момичето. Чудеше се какво ли прави Пола. Изведнъж на горещата опустяла улица пред очите му се появи голяма кола, изръмжа пред хотела и спря с поднасяне.
Фенър се отпусна на бамбуковия стол, взе шапката си от пода и я нахлупи на главата си.
В колата имаше четирима души. Трима от тях излязоха и вътре остана само шофьорът.
Фенър позна Райгър и Милър, но другия не беше виждал. Те бързо се изкачиха по няколкото стъпала и се заоглеждаха в полумрака на фоайето. Райгър видя Фенър почти веднага. Приближи се.
Фенър вдигна поглед и кимна.
— Търсите ли някого? — попита той небрежно. — Управителят май си отиде. Райгър отговори:
— Карлос иска да те види. Хайде.
Фенър поклати глава. — Много е горещо. Кажи му, че ще се видим някой друг път.
Другите двама се приближиха. Гледаха лошо. Райгър попита тихо:
— Сам ли ще дойдеш, или да те занесем? Фенър се изправи бавно.