— Щом така поставяте въпроса — той стана и отиде до колата. Знаеше, че Райгър гори от желание да го застреля и нямаше кой знае какъв смисъл да им създава проблеми. Искаше да види Карлос, но не искаше те да мислят, че много държи да го направи.
Стигнаха до хотел „Флаглър“ без да говорят. Фенър седеше между Райгър и Милър, а другият, когото наричаха Бъгси, беше отпред, до шофьора.
Всички се качиха на малкия асансьор и отидоха до стая номер 47. Когато влизаха, Фенър каза:
— Можехте да си спестите пътуването, ако се бяхте държали както трябва тази сутрин.
Райгър не каза нищо. Той прекоси стаята, почука на една врата и влезе. Бъгси влезе след Фенър.
Карлос лежеше на едно канапе пред голям отворен прозорец. Беше облечен с розов копринен домашен халат на големи червени цветя. На врата му внимателно беше надиплена бяла копринена кърпа, а босите му крака бяха обути в червени турски чехли.
Пушеше цигара с марихуана, а около кафявата му космата китка висеше златна гривна.
Карлос беше млад. Можеше да бъде двадесет– или двадесет и петгодишен. Лицето му имаше цвят на стар пергамент и устните му бяха много червени. Тънки, много тънки и червени, сякаш някой му беше прерязал гърлото с бръснач и преместил раната над брадичката. Носът му беше малък, с много широки ноздри, а ушите му бяха прилепнали към главата. Очите му бяха големи и обградени от тъмни, извити мигли. В тях нямаше никакъв израз. Бяха като късчета матовочерно стъкло. Косата му растеше на всички страни. Беше черна, лъскава и чуплива. При бегъл поглед, човек би могъл да си помисли, че Карлос е хубавец, но ако погледнеше втори път и добре разгледаше устата и ушите, без никаква месеста част, не би бил чак толкова сигурен. Когато видеше очите, би бил абсолютно сигурен, че не е стока.
— Това е Рос — каза Райгър и излезе заедно с Бъгси.
Фенър кимна на Карлос и седна настрана от противната миризма на марихуаната. Карлос го изгледа с празен поглед.
— За какво става дума? — попита той. Гласът му беше продран и немелодичен.
— Тази сутрин идвах да те видя, но твоите горили ми казаха, че си зает. Не съм свикнал да се държат така с мен, така че се прибрах в дупката си. Сега не съм много сигурен, че искам да разговарям с теб.
Карлос спусна единия си крак на пода.
— Аз съм предпазлив човек — каза той. — Трябва да бъда предпазлив. Когато разбрах че си идвал, се обадих на Гроти. Най-напред трябваше да науча повече подробности за теб. Това е разумно, нали?
Очите на Фенър се присвиха.
— Аха — каза той.
— Гроти казва, че си о’кей.
Фенър вдигна рамене:
— И какво от това?
— Мога да ти намеря работа. Но трябва да ми покажеш, че си от моя тип.
— Нека се повъртя около теб известно време. Може да се окаже, че ти не си от моя тип.
Карлос се усмихна. В усмивката му нямаше радост.
— Имаш голямо самочувствие. Това само по себе си не е лошо. Фенър стана.
— Карам я някак — отвърна той рязко. — Къде отиваме от тук?
Карлос стана от канапето. Поприказвай си с момчетата. След това ще отидем до пристанището. Там имам малко работа, която ще ти се стори интересна.
Фенър попита:
— Няма ли ти да ми плащаш заплатата?
— Какво ще кажеш за сто долара, докато свикнем един с друг?
— Ще трябва да свикнем много бързо — отвърна Фенър сериозно. — Това за мен са трохи за пилци. Той излезе и хлопна вратата след себе си.
Около един час по-късно Фенър, Карлос, Райгър и Бъгси влязоха в едно кафене. То беше препълнено и множество любопитни очи ги проследиха, докато го прекосиха и изчезнаха зад една врата със завеса.
Фенър установи, че Бъгси е готов да се сприятели с него. Той беше нисък, набит, склонен към затлъстяване човек, с кръгло, петнисто лице, засмени очи с цвят на касис и устни като кренвирши.
Райгър мразеше Фенър и двамата го знаеха. Той вървеше до Карлос, а Фенър и Бъгси ги следваха. Минаха по къс коридор и слязоха по някакви стълби. Въздухът в коридора беше влажен и миришеше лошо. Беше много тихо. В долния край на стълбите имаше врата. Карлос я отключи и влезе вътре.
Помещението беше много обширно и Фенър забеляза, че когато Бъгси натисна вратата, за да я отвори, трябваше да използва доста сила. Беше масивна и се затвори с тежко хлопване.
Нямаше друго осветление освен двете светли петна в далечния край. Карлос и Райгър тръгнаха към тях, а Фенър остана на място. Погледна въпросително към Бъгси.
Той присви устни.
— Това е офисът му — обясни тихо той.
— И какво ще правим, тук ли ще стоим?
Бъгси кимна.
Карлос седна зад голямата маса под светлите петна.
— Доведи го — нареди той на Райгър.
Райгър изчезна в тъмнината и Фенър чу как отключва някаква врата. След по-малко от минута той се върна, като влачеше човек. Теглеше го с разсеян вид за предната част на сакото, като че ли беше чувал с картофи. Отиде до един стол недалеч от Карлос и го стовари върху него.