Фенър се приближи. Човекът беше китаец. Беше с износен черен костюм, седеше превит на две, с длани мушнати под мишниците.
Фенър погледна Бъгси, който пак присви устни, само че този път не каза нищо.
Райгър дръпна главата на китаеца назад.
Фенър направи леко движение напред и спря.
Лицето на китаеца блестеше на ярката светлина. Кожата му беше толкова изпъната, че приличаше на череп. Устните се бяха отдръпнали от зъбите и само черни сенки показваха къде са очите.
Китаецът седеше, без да каже дума. Райгър го хвана за малката опашчица на тила, дръпна главата му назад, после я бутна напред.
Карлос се усмихна.
— Инатливо магаре, нали, Райгър? — Той отвори едно чекмедже, извади нещо и го сложи на масата. — Сложи ръката му на масата.
Райгър хвана тънката китка на китаеца и я дръпна. Китаецът стискаше дланите си под мишниците и Фенър забеляза какво чудовищно усилие прави, за да ги задържи там. Последва тишина, докато Райгър се напрягаше. Фенър видя как инч след инч ръката излезе от убежището си. По лицето на китаеца се появиха капчици пот, а измежду зъбите му се процеди нисък приглушен стон.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Фенър Бъгси.
Той му махна с ръка, но не отговори нищо. Продължи да гледа тримата около масата, сякаш беше омагьосан и не можеше да говори.
Тънката, подобна на птичи крак, ръка постепенно се показа и Райгър я натисна върху масата с напрегната усмивка. От мястото, където стоеше, Фенър можеше да види изцапаните с червено парцалчета, увити около пръстите.
Карлос бутна към китаеца евтин бележник, малко шишенце мастило и четчица.
— Пиши — каза му той.
Китаецът не каза и не направи нищо.
Карлос погледна към Фенър.
— Ела тук — каза той. — Искам да видиш това.
— И оттук виждам — отговори Фенър равно.
Карлос вдигна рамене. Той взе предмета, който беше извадил от чекмеджето, и небрежно го постави върху един от пръстите на китаеца.
Фенър бавно се обърна с гръб към групата и улови Бъгси за лакътя.
— Ако не ми кажеш какво означава всичко това, ще го прекратя — каза му той пресипнало. Лицето на Бъгси позеленя.
— Старецът има трима сина у дома си — обясни той. — Карлос иска от него да ги повика тук, за да ги завърти в бизнеса. Ще му донесат по четири хилядарки на глава.
От другия край на стаята неочаквано се чу вик. Фенър се обърна. Китаецът пишеше. Карлос се изправи и мътните му очи следяха всяко помръдване на четчицата. Когато писмото беше готово, китаецът се облегна назад. Карлос бръкна под сакото си и извади пистолет. Пристъпи бързо към китаеца, опря цевта в тила му и натисна спусъка. Трясъкът на изстрела прокънтя невероятно силно в тихото помещение.
Карлос прибра пистолета и отиде до масата. Взе писмото, сгъна го внимателно и го сложи в портфейла си.
— Кажи на Найтингейл да се отърве от него — нареди той на Райгър, после отиде при Фенър.
Спря се пред него и го изгледа изпитателно.
— Харесва ли ти моят бизнес? — попита го той. Фенър го засърбяха ръцете да го сграбчи. Вместо това, му каза тихо:
— Може би си имаш причина, но без да я знам, ми се струва малко прекалено. Карлос се засмя.
— Ела да се качим горе. Ще ти кажа за какво става дума.
Кафенето горе му се стори много реално в сравнение с помещението долу, от което го бяха побили тръпки. Седна на една малка маса в ъгъла и набързо пое три глътки горещ въздух. Карлос седна срещу него. Бъгси и Райгър излязоха и изчезнаха надолу по улицата. Карлос извади торбичка и започна да свива цигара. Тютюнът беше жълтокафяв, на нишки. Една мулатка донесе две чаши много силно кафе без мляко. Когато тя си отиде, Карлос заговори:
— Сега си в играта. Ако не ти харесва, кажи ми направо и можеш да си вървиш. Ако решиш да останеш, ще ти обясня какъв точно е бизнесът. След като научиш, ще трябва да останеш в него. Разбираш ли за какво говоря? — той се усмихна с празна усмивка.
Фенър кимна:
— Оставам.
Карлос го предупреди:
— Не бързай. Човек, който знае прекалено много за моите работи, е най-вероятно да загази, ако реши неочаквано да си отиде.
— Ти за какво се тревожиш? Нали мен ще погребват?
Карлос отпи от кафето си и се загледа с блуждаещ поглед към другия край на кафенето. След това изведнъж заговори:
— По Западното крайбрежие има голямо търсене на евтина работна ръка. Китайци. И като казвам „евтина“, това значи „евтина“. Властите гледат на жълтите като на нежелани елементи, така че не ги допускат в страната. Това е голяма тъпотия. Търсенето съществува, но тези, които имат нужда от тях, не могат да ги имат. Е, това е моят бизнес. Аз им ги доставям.