— Да — каза той. — Но това няма да стане докато съм жив, за да го видя.
Фенър разгледа върховете на обувките си.
— Имаш ли хора, ако потрябват?
Нулън се приближи и седна.
— Да имам. Но не са от същата класа. Ще ги е страх да се забъркат в каквото и да било.
Фенър се ухили.
— Не и когато Карлос започне да се подхлъзва. Хората ти ще ми трябват тогава.
Нулън стисна дланите си. Последва дълга пауза, през която той размишляваше. След това каза:
— Играеш опасна игра. Ами ако отида и си поприказвам с Карлос?
Фенър вдигна рамене.
— Защо ти е да го правиш? Ако само ме изчакаш да прочистя града, само ще спечелиш.
— О’кей, давай тогава. Ще се присъединя, когато видя, че имаш напредък. И не си мисли, че ще прочистиш и моята територия, защото няма да стане. Само едно нещо да направиш, което да не ми харесва, и ще те смачкам.
Фенър се изправи.
— За това сега няма да мислим. После ще можем да се погрижим и за тази страна на въпроса.
Нулън го погледна подозрително.
— Нямам ти доверие, Рос, много хитър ми изглеждаш.
— Кой е Тейлър? — попита Фенър неочаквано.
— Тейлър? Какво общо има той с теб? — очите на Нулън изведнъж заблестяха и го загледаха изпитателно.
— Видях лодката му днес следобед. Хубава лодка. Чух че от време на време идвал в заведението ти и реших да го поогледам.
Нулън стана и отиде до вратата.
— Вече е тук.
Фенър го последва до главната зала.
— Покажи ми го. Искам да се запозная с него.
Нулън премина през тълпата, като се оглеждаше вляво и вдясно, после каза:
— Играе на третата маса. Седи до блондинката.
Фенър видя момичето. Изглеждаше чудесно. Меката светлина караше червеникавозлатистата й коса да блести, засенчваше очите й и открояваше червените й устни. Носеше черна рокля, която й отиваше твърде много. Фенър попита:
— Коя е мацката? — Каза го много небрежно.
— Глори Лидлър. Бива си я, нали? — Кръвта беше нахлула в лицето на Нулън и синият му поглед стана влажен. Фенър го погледна с любопитство. — Ако искаш да се запознаеш с Тейлър, ще трябва да почакаш. Никак не обича да го прекъсват.
— Естествено. Тази Лидлър… тя каква е?
Нулън се обърна и го погледна.
— Защо се палиш толкова?
— Защо не? Не е ли парче и половина?
Нулън изсумтя подигравателно.
— Ще те оставя за малко. Имам работа — каза той и си тръгна.
Фенър го проследи с поглед докато се изгуби, зачуди се каква е цялата тази работа и отиде до малкия бар в другия край на залата. Поръча си ръжено уиски с джинджифил и се облегна на плота. От мястото си виждаше само главата и раменете на Глори. Огледа Тейлър и го проучи. Беше едър човек, много загорял от слънцето, с черна чуплива коса. Порцелановосините му очи и тънкият нос го правеха да изглежда хубав.
Когато Фенър погледна Глори отново, забеляза, че и тя го гледа. Фенър продължи да я наблюдава замислено и се чудеше на невероятната прилика. Ако тя не беше сестрата на Мериан Дейли, той щеше да е трикрак кон.
Тейлър се наведе малко, каза й нещо и тя се сепна. Фенър не можеше да бъде съвсем сигурен, но му се стори, че Глори се усмихна на него. Помисли си, че може би светлината е изиграла някакъв номер, но наистина му се беше сторило, че му дава знак. Той не я изпусна от очи, но тя не погледна повече към него. Постоя така няколко минути, след това забеляза, как тя каза нещо на Тейлър и стана. Тейлър я погледна ядосано, хвана я за китката, но тя поклати глава, изсмя му се и се отдалечи от масата. Тейлър изви врат, за да я види, после се обърна отново напред.
Тя дойде до бара. Наблизо стояха още двама мъже и дребният управител кубинец. Фенър каза:
— Порочно е да се пие сам. Ще изпиете ли едно с мен? Не го погледна, а отвори малката си чантичка и извади оттам десетдоларова банкнота.
— Обичам пороците — отвърна тя тихо и си поръча джин. Стоеше полуобърната, с гръб към него. Виждаше само мекото на ухото й и красивата линия на брадичката.
Фенър бързо допи уискито си и махна за още едно. Разгледа гърба й замислен и учуден. Когато барманът сложи новата чаша върху полираното дърво и си отиде, Фенър каза:
— Мис Лидлър, искам да говоря с вас.
Тя се обърна.
— С мен?
— Така се казвате, нали?
— Да. — Погледът й започна да го притеснява. Изведнъж доби усещането, че вижда през него. Никой досега не го беше карал да чувства нещо такова. Това го объркваше.
— Казвам се Рос. Отседнал съм в хотел „Хауърт“. Бих искал… — Спря. Тейлър се приближаваше бързо. На лицето му беше изписана зла гримаса. Идваше към бара с дълги нервни крачки.
— Дявол да го вземе! Не можеш ли сама да пиеш?
Глори му се изсмя. Каза с ясен глас: