— Ще уредя това — каза Хоскис. — Сигурно не бихте искали да ми кажете за какво става дума? Фенър поклати глава.
— Още не — каза той предпазливо. — Може би ще имам нужда от помощта ви за крайното почистване, но сега само искам да ме оставите навън, в случай че нещо ми се случи. — Той стана.
Ръкува се с Хоскис.
— Знаеш ли какъв е курсът тази вечер?
Фенър поклати глава.
— Не — отвърна той. — Ще трябва сами да ни намерите.
— Ще ви намерим без проблеми. Ще напълня протока с лодки.
Фенър излезе отново на улицата, отиде до пристанището и откри Бъгси. Заедно продължиха до хотел „Флаглър“.
Когато влязоха в стая номер 47, Карлос беше сам. Той им кимна и каза на Бъгси:
— Ти излез навън и си почини.
Бъгси го изгледа с изненада, но излезе. Карлос впи очи във Фенър. После попита:
— Защо си ходил в дупката на Нулън онази нощ?
Фенър отвърна:
— Работя с твоята шайка, но не съм длъжен и да се забавлявам с нея, нали?
— Не си се забавлявал — каза Карлос. — Влязъл си в кабинета му. Защо?
Фенър започна да мисли бързо. Карлос стоеше много неподвижен, с ръка недалеч от копчетата на сакото му.
— Отидох, за да се забавлявам, но Нулън ме повика и ми каза да се разкарам. Не искаше никой от твоите хора да влизат в заведението му — отговори Фенър.
— Опитал си се да разговаряш с Лидлър. Защо?
— Защо не? — Фенър си помисли, че навлиза в опасни води. — Всеки би си опитал късмета с мадама като нея. Беше сама, така че се опитах да бъда любезен. Ти какво знаеш за нея?
Очите на Карлос пробляснаха.
— Няма значение какво знам. Не ми харесва поведението ти, Рос. И двете неща станаха някак си много лесно. Мисля, че ще те следя по-внимателно.
Фенър вдигна рамене.
— Не губи самообладание — каза той презрително. — Да не би да те е страх от Нулън?
Карлос поклати глава.
— Можеш да тръгваш — каза той и отиде до прозореца.
Фенър излезе замислен. Този тип не беше толкова замаян, колкото си мислеше в началото. Налагаше се да играе картите си внимателно.
— Изчакай само секунда — каза той на Бъгси. — Искам да се обадя в хотела, за да им кажа, че няма да се прибирам тази вечер.
Влезе в една телефонна кабина и се обади на Нулън. Бъгси остана отвън.
— Нулън — каза Фенър съвсем тихо. — Аз съм Рос. Слушай, Карлос има слушалка в казиното ти. Знае, че съм разговарял с теб, също и други неща. Този управител кубинец, който държиш… отдавна ли работи при теб?
— Два месеца — в гласа на Нулън имаше тревога.
— Ще го проверя.
— Направи го — каза Фенър мрачно. — На твое място бих се отървал от този тип бързо. — И затвори.
Излезе от кабината и улови Бъгси за ръката.
— Хайде да отидем да се поотпуснем — каза му той.
— Изглежда довечера ще имам доста тежка работа.
Бъгси тръгна с него. Каза му с нисък, поверителен глас:
— Аз самият имам среща. — Той притвори очи и се усмихна.
Фенър се появи при Найтингейл две минути преди осем. Райгър и Милър бяха вече там. Милър смазваше автомат. И двамата вдигнаха глави, когато Найтингейл го въведе в работилницата. Фенър каза:
— Мирише ми на дъжд.
Райгър изсумтя, а Милър каза с лицемерен приятелски глас:
— Точно това ни трябва. Дъжд.
Найтингейл попита Фенър тихо:
— Имаш ли патлак? Фенър поклати глава.
Погребалният агент отиде до едно чекмедже и извади голям автоматичен пистолет. Райгър рязко се надигна.
— Той не иска пистолет.
Найтингейл не му обърна внимание. Подаде оръжието на Фенър. Райгър изглеждаше много възбуден.
— Казах ти, че не иска да има пистолет! — И се изправи.
Фенър го погледна.
— О’кей, да не ти пука — каза той. — Чувствам се по-сигурен с пистолет в джоба.
Гледаха се известно време, после Райгър вдигна рамене и седна отново.
Найтингейл се усмихна особено.
— Откога не носиш пистолет? — попита той Фенър. — Казаха ми, че си царят на спусъка.
Фенър замислено завъртя автоматика на показалеца си.
— Справям се някак — каза само той. Милър погледна малкият часовник, който изглеждаше някак си не на място върху дебелата му китка.
— Да тръгваме — каза той, мушна автомата под шлифера си и си взе шапката.
Райгър тръгна към вратата, а Найтингейл каза тихо на Фенър:
— Внимавай с тези две птици!
Пред погребалната агенция беше паркирана голяма кола. Райгър се мушна под волана, а Фенър и Милър седнаха отзад. Когато потеглиха, Фенър махна на Найтингейл за довиждане. Зад него зърна Кърли. Просто долови неясните очертания на лицето й.
Попита Милър: