Пленителната мелодия го завладя, той спря да тананика и се заслуша в трептящия звук, като отмерваше такта с показалец върху опакото на ръката си. След това изведнъж го обля студена пот. Този, който свиреше, стоеше на едно място. Ниският пронизващ звук не променяше силата си. Сякаш някой стоеше пред вратата и тананикаше на него.
Фенър свали много внимателно краката си от бюрото и леко дръпна стола назад. Тъжната мелодия продължаваше. Мушна ръка в сакото и усети дръжката на пистолета. Макар че в кабинета му можеше да се влезе само през приемната на секретарката, имаше и още един резервен директен изход, който държеше заключен. Той водеше към задния вход на сградата. Именно оттам се чуваше подсвиркването.
Той отиде предпазливо до вратата и колкото се може по-тихо превъртя ключа, като внимаваше сянката му да не попадне върху матовото стъкло в горния й край. Когато натисна дръжката и много бавно започна да отваря вратата, свиркането внезапно спря. Той излезе в коридора и се огледа нагоре и надолу. Нямаше никой. Бързо отиде до стълбището и погледна надолу. Мястото беше пусто. Обърна се, премина по коридора и погледна другото стълбище. Пак нищо интересно.
Нахлупи шапката си до носа и се заслуша. Чу едва долитащия шум от улицата долу, воя на асансьорите, плуващи между етажите, и безспирното тиктакане на часовника над главата си. Бавно се върна до вратата на кабинета си и застана на прага с леко изопнати нерви.
Когато влезе и затвори вратата, свиркането започна отново.
Очите му станаха много безизразни и той тръгна към приемната с пистолет в ръка. Спря на прага и изсумтя. На един от тапицираните столове за посетители седеше отпуснат дребен мъж с овехтял черен костюм. Шапката му беше нахлупена толкова ниско, че Фенър не можа да види лицето му. Още като го зърна, разбра, че е мъртъв. Прибра пистолета в джоба си и се приближи. Видя малките кокалести жълти ръце, отпуснати безжизнено в скута му. След това се наведе и вдигна шапката от лицето.
Гледката не беше приятна. Наистина беше китаец. Някой беше прерязал гърлото му в полукръг, започвайки от лявото ухо чак до дясното. Раната беше зашита старателно, но въпреки това външният вид на китаеца беше истински кошмар.
Фенър попи потта от лицето си с носна кърпа.
— Ама че ден — каза тихо.
Докато седеше и се чудеше какво да прави, телефонът зазвъня. Отиде до деривата, включи клемата и вдигна слушалката.
Гласът на Пола звучеше възбудено:
— Тя изчезна, Дейв! Стигнахме до „Балтимор“ и тя изчезна!
Фенър изду бузи.
— Искаш да кажеш, че някой я е отвлякъл?
— Не. Просто духна. Уреждах стаята й на рецепцията, обърнах се и видях как изчезва през изхода. Докато стигнах до там, нея вече я нямаше.
— Ами мангизите? И те ли изчезнаха? — попита Фенър.
— Те са на сигурно място. В банката. Но аз какво да правя сега? Да се връщам ли в кантората?
Фенър погледна китаеца.
— Помотай се в „Балтимор“, вземи си нещо за обяд. Ще дойда, когато свърша. Сега точно имам клиент.
— Но, Дейв, ами момичето? Не е ли по-добре да дойдеш веднага?
Фенър се чувстваше предразположен да проявява нетърпение.
— Аз държа тази кантора — каза той троснато. — Колкото повече карам този тип тук да чака, толкова повече се вледенява. И повярвай ми, не от гняв! — Той затвори телефона и се изправи.
Погледна безчувствено китаеца.
— Е, драги, ще трябва да се поразходим.
Пола седя във фоайето на „Балтимор“ докъм три и нещо. Беше вече доста напрегната, когато в три и петнайсет видя Фенър да прекосява залата с почти допрени една до друга вежди, тежка замислена гримаса и втренчени, ледени очи. Той спря само колкото да вдигне шлифера й от съседния свободен стол и каза:
— Хайде, мила, искам да поприказвам с теб.
Пола го последва в барчето, което беше почти празно. Фенър я заведе в дъното на залата, срещу входа. Положи известно усилие, за да дръпне масата настрани от стената, за да може да седне с лице към вратата.
— С одеколон ли се опиваш напоследък или ще можем да глътнем по едно истинско питие в тази дупка?
— Хитра шегичка — отговори Пола. — Какво друго може да прави едно момиче на място като това? Изпила съм само три мартинита. Какво ти е дошло на ум? Три часа вече си седя на задника.
Фенър махна на един келнер.
— Не казвай „задник“. Вулгарно е.
Поръча два пъти двоен скоч и бира. Застана с гръб към нея и не свали поглед от келнера, докато той не взе питиетата и не ги донесе при тях. Когато ги остави на масата, Фенър се протегна, изля едното двойно уиски при другото, наля бира в изпразнената чаша и я бутна към Пола.