Много съсредоточено, той прокара края на колана през токата. След това мушна главата си в примката и я затегна около врата си.
„Трябва да намеря кука, или пирон, каквото и да е“ — помисли си той. Обиколи стаята, за да огледа голите стени. Отново стигна до вратата.
„Какво да направя сега?“
Стоеше прав, с увиснала глава, а коланът се люлееше на врата му. Още веднъж обиколи стаята, за да огледа по-внимателно, но по стените нямаше нищо. Нямаше прозорец, нямаше куки, само електрическата крушка високо горе, където не можеше да я достигне.
Помисли си, дали не би могъл да се удуши ако направи примка в другия край на колана и мушне крака си в нея. Реши, че не би могъл. Седна отново на пода и се помъчи да мисли. Камбаната продължаваше да бие в черепа му и той хвана главата си с ръце, като се поклащаше в нейния ритъм.
След това видя как би могъл да го направи. „Вече не съм толкова умен, колкото бях“ — каза си. Пропълзя на четири крака до вратата и завърза колана за дръжката на вратата. Би могъл да се обеси, ако се отпусне с лице надолу. Щеше да му отнеме време, но реши, че ако опитва упорито, ще успее.
Доста усилия положи, докато успее да завърже колана здраво за медната дръжка. Остави го къс, така че тилът му беше само на няколко сантиметра от нея, след това изпъна крака назад, като се подпираше на ръце.
Не мислеше за смъртта. Мислеше само, че ще надхитри Карлос. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, после вдигна ръцете си и цялата му тежест увисна на колана. Токата се вряза във врата му.
„Ще стане“ — помисли си той тържествуващо. Кръвта започна да пулсира в главата му. Агоията на дробовете му едва не го накара да се подпре отново с ръце, но не го направи. Увисна на колана и пред очите му причерня. След това дръжката се откърти и той се строполи шумно върху дъските.
Лежеше замаян и вдишваше запъхтян горещия въздух. От врата му, където се беше впила токата, течеше кръв. Мъчителното чувство, че е победен беше много по-лошо от болката, разкъсваща тялото му.
Махна колана от врата си, легна по гръб и загледа мръсния таван. Кръвта го накара да се замисли. Беше толкова замаян, че изобщо не можеше да се съсредоточи, но знаеше, че ако е упорит, все ще стигне до някакво решение.
Остана да лежи още малко, после седна. В очите му пак припламна хитрото пламъче. Намери пипнешком колана и разгледа токата. На нея имаше остър шип. Знаеше, че някъде в ръцете му се намират главните артерии. Трябваше само да ги пробие с шипа и щеше да умре от загуба на кръв.
„Хубав начин да умреш — каза си той. — Сигурно съм обезумял, за да не се сетя по-рано.“
С мъка започна да търси артерията си. Когато реши, че я е намерил, заби шипа в кожата си.
Появи се кървава точица и той натисна по-силно. Артерията започна да пулсира и да се издува. После изведнъж шипа потъна и кръвта рукна. Беше толкова изтощен, че се отпусна на пода. Главата му се удари в стената и той загуби съзнание.
Някъде от светлата мъгла изплува тъмна фигура. Фенър се вгледа и се зачуди дали не е ангел. Не беше ангел, беше Кърли. Тя се наведе над него и му каза нещо, което не чу.
— Здрасти, скъпа! — промърмори той тихо.
Стаята започна да заема нормалния си вид, а светлата мъгла да се разсейва. Зад Кърли стоеше мъж с лице на козел. Слабо, сякаш беше много далеч, Фенър го чу да казва:
— Сега ще се оправи. Нека само да лежи. Ако има нужда, повикайте ме и ще дойда пак.
— Дайте ми малко вода — помоли Фенър и заспа.
Когато се събуди, се чувстваше по-добре. Камбаната в главата му беше спряла да бие и стаята беше неподвижна. Кърли седеше на един стол наблизо и клепачите й бяха натежали за сън.
— Дявол да го вземе — каза Фенър, но Кърли стана бързо и му оправи чаршафа.
— Не говори, рано е още. Ще се оправиш. Трябва да поспиш.
Фенър затвори очи и се опита да мисли. Безполезно. В леглото се чувстваше чудесно и болката си беше отишла. Отвори отново очи.
Кърли му донесе чаша вода.
— Не може ли да получа нещо по-силно? — попита той.
— Слушай, дебела главо, ти си болен. Мозъкът ти е размътен, така че вземай, каквото ти се дава!
След малко Фенър попита:
— Къде съм?
— В стаята ми на „Уайт стрийт“.
— Слушай, зарежи мистериите и ми кажи как попаднах тук, моля те.
— Късно е. Трябва да спиш — отвърна Кърли. — Ще ти кажа утре.
Фенър се подпря на лакти. Очакваше да се сгърчи, но не усети никаква болка. Чувстваше слабост, но само това.
— Спах достатъчно дълго — каза той. — Искам да знам сега.