Фенър бръкна в портмонето си, извади няколко банкноти, сви ги на топка и му я хвърли.
— Ето ти малко, за да можеш да преживяваш — каза му той.
Нулън гледаше всичко това мълчаливо. Фенър се приближи и отново седна на бюрото.
— Не ти ли се ще да засвириш първа цигулка в този град? Ако работиш с мен, ще стане точно това.
— Как? — попита Нулън.
Гласът му беше пресипнал.
— Ще вземем твоите хора и заедно с Бъгси ще подпалим чергата на Карлос. Ще отмъкнем лодките му, ще провалим организацията му и ще го подгоним с пистолет.
Нулън поклати глава:
— Не, няма да стане. Фенър каза с безразличие:
— Още имаш жълто около устата, шефе. Да не би да се уплаши?
— Никога не съм работил с ченгета и никога няма да работя.
— Не ме разбра. Преди четири дни Карлос ме хвана и ме натика в дупката си край пристанището. Създаде ми доста неприятности, но успях да се измъкна. Всичко е на съвсем лична основа. Не смятам да намесвам полицията.
Нулън поклати глава:
— Аз не играя.
Фенър се засмя.
— О’кей, ще те накараме да играеш. Изправи се.
— Ти участваш ли? — попита той Бъгси.
Бъгси кимна.
— Ще бъда под ръка — отговори той.
Фенър кимна на Глори:
— Хайде, скъпа. Аз, ти и Бъгси ще се погрижим този боклук да се съгласи да се бие.
Глори стана:
— И аз не искам да играя.
Фенър й показа зъбите си:
— Какъв срам! — Той отиде до нея и я улови за ръката. — Но ти не си Нулън. Ти правиш каквото ти се каже.
— Остави я на мира — обади се Нулън.
Фенър не му обърна внимание.
— Да тръгваме — каза той и излязоха навън.
Глори вървеше вдървено край него. На улицата Фенър се спря.
— Ще отидем у вас — каза той на Глори.
Тя поклати глава.
— Казах ти, че няма „у нас“.
Фенър се усмихна.
— Ще отидем там, където си държиш дрехите. Тази вечерна рокля изглежда някак неподходяща през деня.
Глори се поколеба, после каза:
— Слушай, наистина не искам да се забърквам с Карлос. Би ли ме оставил да си отида?
Фенър я бутна в колата.
— Късно е, скъпа — каза той грубо. — Не мога да допусна някой да те застреля, щом му се прииска. Ще трябва да останеш при мен за известно време.
Тя въздъхна.
— Добре. Имам една къщичка недалеч от „Спондж Пиър“.
Фенър кимна на Бъгси.
— „Спондж Пиър“, бързо!
Бъгси се качи в колата и Фенър го последва. Седна близо до Глори, стиснал чантата си права между коленете.
— Съвсем скоро в това градче ще стане много забавно — каза той. — Може и да стигна донякъде, може и да не стигна, но каквото и да се случи, Карлос ще изгърми първи.
— Доста го мразиш, нали? — попита Глори.
Фенър погледна напред. Очите му бяха много студени.
— Можеш да се обзаложиш — каза той троснато.
На около половин миля след „Спондж Пиър“, в един гъстак от палми, беше скрита малка къща. Бъгси прекара колата през градината отпред и спря пред вратата. Широка веранда, засенчена със зелени навеси, заобикаляше къщата отвсякъде. На прозорците имаше зелени дървени кепенци.
Фенър слезе от колата и Глори го последва. Тя каза на Бъгси:
— Гаражът е отзад.
— Имаш ли кола? — попита я Фенър.
— Да. Нещо против ли имаш?
Фенър погледна Бъгси.
— Върни наетата кола. Ще използваме тази, на пиленцето. Не можем да си позволим да разхищаваме средства.
— Разбира се. Мен няма нужда да ме питате — каза Глори.
— Има ли прислуга тук? — попита Фенър като оглеждаше къщата.
— Една жена се грижи за домакинството.
— Това е добре. Бъгси ще може да й помага. — Фенър отново се обърна към Бъгси: — Закарай колата там, откъдето си я взел, и се върни тук. Мис Лидлър ще каже на прислужничката, че ще дойдеш по-късно. И им помагай, докато не ти кажа, че ми трябваш на мен. Ясно ли е?
— Ти плащаш сметката — каза Бъгси и подкара.
Фенър последва Глори в къщата. Беше хубава. Отнякъде изникна дребна мексиканка и Глори й махна с ръка.
— Това е мистър Фенър. Ще остане известно време. Би ли направила нещо за обяд?
Жената му хвърли бърз поглед. Подигравката в очите й не му хареса особено и тя си отиде.
Глори отвори една врата вляво на вестибюла.
— Влез там и си почини. Искам да се преоблека.
— Разбира се — каза Фенър и влезе в стаята.
Беше уютно — възглавници, канапета, още възглавници. Отвореният френски прозорец водеше към верандата и вътре цареше полумрак.
Мексиканката започна да сервира обяда на верандата. Фенър седеше на едно от канапетата вътре и пушеше.
— Когато свършиш — каза й той, — можеш да ми донесеш нещо за пиене.
Тя не му обърна внимание и той не си направи повече труд да разговаря с нея. Остана мълчалив.
След малко дойде Глори. Беше с бяла копринена рокля, дълга до глезените, и бели кожени сандали. Златисточервеникавата си коса беше прибрала на тила с червена панделка. Устните й бяха много червени, а очите й светеха.