— Някой я е насинил?
— Така бих казал. Белезите по гърба й бяха като изрисувани. Толкова впечатляващи.
Пола се замисли за момент.
— Може би се е уплашила да не я вземеш за луда и е искала да ти ги покаже, за да се убедиш, че е закъсала.
Фенър кимна.
— Може и това да е, но все пак не ми харесва.
Докато келнерът чакаше новото уиски, Пола погледна пак към възрастния човек.
— Не се обръщай веднага — каза тя, — но там седи един човек, който силно се интересува от теб.
— И какво от това? — отговори той нетърпеливо. — Може би харесва лицето ми.
— Не може да е това. Според мен си мисли, че си гримиран, за да се снимаш във филм.
Възрастният човек изведнъж стана и се приближи. Застана до тях смутено. Видът му беше толкова тъжен, че Пола трябваше да му се усмихне окуражаващо. Той се обърна към Фенър:
— Извинете ме, вие ли сте мистър Фенър?
— Така е — отговори му той без никакъв ентусиазъм.
— Името ми е Линдзи. Андрю Линдзи. Имам нужда от вашата помощ.
Фенър се размърда неспокойно.
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Линдзи, но не бих могъл да ви помогна по никакъв начин.
Възрастният изглеждаше обезкуражен. Погледът му се премести към Пола, после отново се върна на Фенър.
— Няма ли да седнете, мистър Линдзи? — попита го Пола.
Фенър й хвърли смразяващ поглед, но тя не го забеляза.
Линдзи се поколеба и седна.
Пола продължи да демонстрира маниери, които едва не накараха Фенър да се чувства неудобно.
— Мистър Фенър е много зает, но досега не знам да е имало случай, да не помогне на човек, изпаднал в беда.
Фенър си помисли: „Тази малка шегобийка ще получи каквото заслужава, когато останем сами“. Той кимна на Линдзи, защото нямаше как.
— Така е. Какво те измъчва?
— Мистър Фенър, четох как сте открили онова момиче, Бландиш, когато са я отвлекли. Същото се случи и с дъщеря ми. Тя изчезна вчера. — Две сълзи се спуснаха по лицето му. Фенър отмести поглед. — Мистър Фенър, моля ви, помогнете ми да я открия. Тя е всичко за мен и само Бог знае какво й се е случило.
Фенър допи уискито и сложи чашата на масата така, че тя издрънча.
— Съобщихте ли в полицията? — попита той рязко.
Линдзи кимна.
— Отвличането на деца е федерално престъпление. Не бих се справил по-добре от ФБР. Трябва да имате търпение. Ще я намерят.
— Но, мистър Фенър…
Фенър поклати глава и стана.
— Съжалявам, но нямам време за това.
Лицето на Линдзи се сбърчи като лице на сърдито дете. Той протегна ръка и улови Фенър за ръкава.
— Мистър Фенър, помогнете ми. Няма да съжалявате. Ще ви дам колкото поискате. Вие можете да намерите дъщеря ми по-бързо, от който и да било друг. Знам че можете. Мистър Фенър, моля ви, помогнете ми.
Очите на Фенър бяха като бучки лед. Той махна ръката на Линдзи от ръкава си внимателно, но твърдо.
— Слушайте. Аз сам съм си шеф. Не работя за никого. Ако искам да поема ангажимент, поемам го. Ако не искам, отказвам и толкова. Точно сега ме сърби заради нещо друго. Съжалявам, че дъщеря ви е загазила, но нищо не мога да направя. ФБР е достатъчно голямо, за да се погрижи за нея и за дъщерите на още стотици други. Съжалявам, но сега не мога да се заема с това.
Той кимна на Пола и се запъти към изхода. Линдзи отпусна безпомощно ръце и започна тихо да плаче. Пола го потупа по ръката. След това стана и излезе от бара. Фенър я чакаше отвън. Когато се приближи, той й каза свирепо:
— Какво мислиш, че държим? Приют за кученца? Защо не вземеш да им връзваш панделки?
Пола го изгледа лошо.
— Този старец е изгубил дъщеря си, това нищо ли не означава за теб?
— Означава. Главоболие и нищо повече — отвърна Фенър троснато.
— Понякога те мисля за много готин — каза Пола горчиво и тръгна към фоайето. — Но днес пред теб бих предпочела дори оловен долар и гадна воня.
Висок млад мъж се разгъна от едно голямо кресло и пристъпи към Фенър.
— Аз съм Гросет — каза той, — от кабинета на областния прокурор. Искам да говоря с вас.
Фенър изсумтя.
— Точно сега съм зает, приятел — отговори той. — Намини в кантората ми по някое време утре. Когато ме няма.
Гросет посочи със съжаление двете големи цивилни ченгета, застанали вдясно, до изхода.
— Можем да разговаряме тук. Или в кабинета ми — добави той с официален тон.
Фенър се ухили.
— Отвличане? О’кей, да говорим тук и по-бързо.
Пола каза:
— Забравих нещо. Веднага се връщам.
Остави го и се върна в бара. Линдзи още беше там. Тя седна до него.
— Не бива да смятате, че мистър Фенър умишлено се държи нелюбезно — каза тя тихо. — Занимава се с един случай, който го безпокои. Понякога става такъв, но това не означава нищо.