Кубинецът я хвана под мишниците и я изправи. Ниският я претърси. Не намери каквото искаше и в изблик на порочен гняв я цапардоса с отворена длан. Другият я метна на креслото и седна на ъгъла на бюрото.
Ниският претърси кантората бързо. Не създаде никакъв хаос и го направи сякаш го е вършил стотици пъти. След това излезе в приемната и претърси и нея.
Фенър чуваше как се движи насам-натам, но не можеше да накара мускулите си да заработят. Опита се да стане, но въпреки трескавите му усилия, нищо не помръдна. Пред очите му като завеса увисна червена мъгла от болка и яд.
Едва когато си отидоха, затръшвайки вратата след себе си, той успя да се надигне от пода и да се изправи на крака. Подпря се с ръка на бюрото и се огледа наколо с безумен поглед.
Пола седеше на креслото свита на кълбо и плачеше от гняв.
— Не ме гледай, проклет да си! — извика тя. — Не ме гледай!
Фенър залитна към приемната и после влезе в малката баня вляво. Напълни умивалника с вода и внимателно изми лицето си. Когато свърши, водата беше много червена. Отиде с малко по-стабилни крачки до стенния шкаф и извади оттам бутилка скоч и две чаши. Отпи жадно. Главата го болеше страхотно. Уискито го изгори, но събра съставните му части на едно място. Наля другата чаша до половина и се върна в кабинета си.
Пола се беше пооправила. Все още плачеше тихо.
Фенър сложи бутилката на ръба на бюрото близо до нея.
— Пийни малко, мила моя — каза той. — Това ти трябва сега.
Тя изгледа първо него, после уискито. След това протегна ръка и сграбчи чашата. Очите й горяха на фона на бялото лице. Плисна питието в очите му.
За миг Фенър остана неподвижен, после извади изцапаната с кръв кърпичка и избърса лицето си. Пола скри своето с длани и започна да плаче истински. Фенър седна зад бюрото. Отлепи напоената с уиски яка на ризата си, хвърли я в кошчето за боклук и внимателно изтри врата си с кърпичката.
Останаха така в продължение на няколко минути и единствено риданията на Пола нарушаваха тишината. Фенър се чувстваше ужасно. Тилът му заплашваше да се пропука и разтвори. Половината му лице пулсираше от смъртоносна болка, а ожулената смъдяща синина на врата му гореше от уискито. Взе цигара от кутията с доста разтреперани пръсти.
Пола спря да плаче.
— И си мислиш, че си кой знае какво? — започна тя, без да маха длани от лицето си. — Мислиш си, че си голяма работа, нали? И оставяш двама евтини пищовджии да дойдат тук и да ни направят това? Боже мой, Дейв! Ти се хлъзгаш надолу! Станал си мекушав и зелен. Дойдох да работя с теб, защото мислех, че можеш да се грижиш за себе си и можеш да се грижиш за мен, но съм се лъгала. Ти стоеше като… чуваш ли какво ти говоря? Ти си зелен и си мекушав! Остави ги да се измъкнат от тук и допълзя до бутилката. О’кей, Дейв Фенър, аз си отивам.
Тя заудря възглавничките със стиснати юмруци и зарида отново. После каза:
— О, Дейв, Дейв, как можа да ги оставиш да ми направят това?
Докато тя говореше, Фенър не помръдна и остана с каменно лице. Очите му бяха полуотворени и напомняха бучки лед. Когато тя свърши, й каза:
— Права си, мила моя. Много дълго се заседях тук. — Той стана. — Не ме оставяй сега. Само се поуспокой за ден-два. Можеш да затвориш кантората. Ще бъда много зает. — Той отвори рязко чекмеджето на бюрото, извади оттам пистолета и го мушна отпред в колана на панталона си. Нагласи краищата на жилетката си, така че да скрият дръжката. После излезе от кантората и затръшна вратата след себе си.
След един час, преоблечен и отново спретнат, Фенър спря такси и даде на шофьора адрес в центъра на града. Докато го движеха през натоварените вечерни улици, той гледаше вдървено пред себе си. Само стегнатите юмруци, положени върху коленете, издаваха истинските му чувства.
Таксито излезе от Седмо авеню и се понесе по шумна странична улица. След малко спря и Фенър слезе. Хвърли един долар на шофьора и си проправи път по тротоара през група биещи се около краката му деца.
Изкачи се по дълго изтъркано от подметки стълбище и позвъни на една врата. След малко тя се открехна и една опърпана възрастна жена присви очи срещу него.
— Айк тук ли е? — попита той веднага.
— Кой го търси?
— Кажи му, че е Фенър.
Старата жена откачи веригата от вратата и отвори.
— Внимавай как се качваш нагоре, мистър. Тази вечер Айк не е много спокоен.
Фенър се промуши покрай нея и тръгна по тъмната стълба. Вонята на стари манджи и мръсотия го накара да сбърчи нос. На първата площадка спря и почука на една врата. Чу няколко гласа, после изведнъж настъпи тишина. Вратата се отвори бавно и едно слабо момче с издадена като прасешка зурла брадичка се вгледа в него.