— Какво е положението?
Хлапето се изкашля и посочи една уличка:
— Стоях отсреща, приблизително на онова място, рутинна обиколка. Около осем и половина жертвата, афроамериканка, шестнайсетгодишна, дойде при мен и докладва…
— Можеш да разкажеш със собствени думи — прекъсна го Сакс.
— Да. Добре. Та, стоях там и момичето идва, много разтревожено. Казва се Джинива Сетъл, гимназистка е. Събира материали за някаква курсова работа. Била на петия етаж… — Пуласки посочи музея. — Някакъв тип я нападнал. Бял, среден на ръст, носел маска за ски. Искал да я изнасили.
— Защо реши така? — намеси се Селито.
— Забравил е плика си горе.
— Отвори ли го? — намръщи се Сакс.
— С молив. Не съм го пипал.
— Добре, давай нататък.
— Момичето се измъкнало, слязло по аварийната стълба и избягало на улицата. Той я последвал, но духнал в другата посока.
— Знае ли се къде е отишъл? — попита Селито.
— Не, сър.
Детективът погледна улицата:
— Ти ли загради?
— Да, сър.
— Сложил си лентата прекалено близо. Разшири района с петнайсет метра. Журналистите са като пиявици. Запомнѝ го добре.
— Слушам, детективе.
„Няма значение. Вече знаеш.“
Младокът се отдалечи и започна да разширява отцепения район.
— Къде е момичето? — поинтересува се Сакс.
Сержантът, латиноамериканец с гъста, прошарена коса, отговори:
— Откараха я с приятелката ѝ в Северния централен участък. Ще се обадят на родителите им. — Многобройните му златни медали проблеснаха на слънцето. — След като се свържат с тях, някой ще заведе момичетата у капитан Райм. — Той се засмя. — Голяма умница. Знаете ли какво направила?
— Какво?
— Усетила неприятности и сложила анцуга и шапката си на един манекен. Негодникът нападнал чучелото и така ѝ дал време да се измъкне.
Сакс се засмя:
— Хитро. И е само на шестнайсет?
— Започвай с огледа — нареди Селито. — Ще проверя как върви търсенето на очевидци.
Отдалечи се към групичка полицаи — един униформен и двама цивилни — и ги изпрати към близките магазини и кантори да разпитат. Определи специален отряд да се заеме с десетината улични търговци, някои от които продаваха понички и кафе, други вече приготвяха хотдози, соленки, дюнери и фалафели.
Чу се клаксон и Сакс се обърна. Подвижната лаборатория идваше от Главното управление по криминалистика в Куинс.
— Здравей, детективке — каза шофьорът, докато слизаше.
Тя кимна за поздрав на него и партньора му. Познаваше двамата младежи от предишни разследвания. Сакс свали якето и кобура си и облече бял гащеризон, който свеждаше до минимум замърсяването на уликите. После пак препаса колана с пистолета си, като се сети за постоянното предупреждение на Райм: Търси добре, но си пази гърба.
— Ще ми помогнете ли с багажа? — попита тя и вдигна един от металните куфари с основната екипировка за събиране и съхранение на улики.
— Разбира се.
Единият техник вдигна други два куфара.
Сакс извади слушалка и я включи в радиостанцията си точно когато Рей Пуласки се връщаше; бе изпълнил задачата да избута репортерите още няколко метра назад. Заведе Сакс и техниците в сградата. Слязоха от асансьора на петия етаж и влязоха през двойната врата с надпис зала „Букър Т. Уошингтън“.
— Тук е.
Сакс и техниците отвориха куфарчетата и започнаха да вадят инвентара.
— Почти съм сигурен, че е влязъл през тази врата — продължи Пуласки. — Единственият друг изход е аварийният, а оттам не може да се влезе. Значи, той влиза оттук, напада момичето, а то избягва през аварийния.
— Кой ти отключи тази врата? — попита Сакс.
— Главният библиотекар, Дон Бари.
— Влезе ли с теб?
— Не.
— Къде е този Бари?
— В кабинета си на третия етаж. Помислих си да не е вътрешна работа, нали се сещате, затова го накарах да направи списък на всички служители в сградата и къде са били по време на нападението.
— Браво.
Сакс смяташе да направи същото.
— Той обеща, че веднага ще се заеме и ще ни донесе списъка, щом стане готов.
— Добре, разкажи ми сега какво видя вътре.
— Тя е била в отделението за четене на микрофилми. Зад ъгъла вдясно. Лесно ще го намерите.
Пуласки посочи към дъното на голямата зала, пълна с етажерки. Между тях се виждаха манекени с облекла от миналия век, картини, шкафове със стари накити, чанти, обувки, аксесоари — типичните прашни музейни експонати, които разсеяно разглеждаш, докато се чудиш в кой ресторант да обядваш, след като се наситиш на култура.
— Каква охранителна система имат? — попита Сакс и заоглежда тавана за камери.
— Никаква. Няма камери. Няма пазачи, няма регистър за посетителите. Просто си влизаш.
— Никога не е лесно, нали?
— Не, госпо… Не, детектив.
Тя си помисли да му каже, че може да я нарича „госпожо“, че не е като „момиче“, но не ѝ се обясняваше разликата.
— Един въпрос. Затвори ли аварийния изход долу?
— Не, оставих го, както си беше. Отворен.
— Значи местопрестъплението може да е горещо.
— Горещо ли?
— Извършителят може да се е върнал.
— Аз…
— Не си сбъркал, Пуласки. Просто искам да знам.
— Ами, да, може и да се е върнал.
— Добре, стой тук. Искам да се ослушваш.
— За какво?
— Ами, например дали престъпникът ще стреля по мен. По-добре ще е да чуеш преди това стъпките и изщракването на оръжието му.
— Ясно, да ви пазя гърба.
Сакс му намигна и започна огледа.