Друга кола — „Краун Виктория“, един от любимите модели на полицията — спря отпред и двама полицаи слязоха. Свалиха евтин куфар и няколко кашона. Вероятно с вещите на Джинива. Значи се пренасяше тук.
Затягат мерките за сигурност, помисли си той и това го отчая.
Излезе на открито, за да надникне вътре, когато входната врата се отвори, но в този момент се появи друга патрулна кола. Движеше се бавно, полицаят оглеждаше парка и улицата. Джакс запомни номера на сградата и бързо се отдалечи през парка. Тръгна към Харлем.
Пистолетът в чорапа му убиваше и той се замисли за надзорника си, на триста километра по на север, който може би вече се питаше дали да не направи изненадващо посещение в апартамента му в Бъфало. Джакс си спомни въпроса на Ралф, египетския принц: струва ли си риска?
Замисли се над този въпрос.
Преди двайсет години струваше ли си риска да виси от десетсантиметровия перваз на надлеза над магистралата само за да изпише „Джакс 157“ десет метра над фучащите със сто километра в час автомобили?
Преди шест години струваше ли си да заплашва с пушка облечения с бронежителка шофьор на камион за някакви си 50-60 хиляди долара? Достатъчно, за да вкара живота си в релси?
По дяволите, въпросът на фараона Ралф беше безсмислен, защото допускаше, че има избор. И преди, и сега за Алонсо Джаксън нямаше значение дали е прав или греши. Той винаги довеждаше нещата до край. Ако планът му успееше, той щеше да си върне стария живот в Харлем, дома си, полагащото му се място, което за добро или лошо го бе направило такъв, какъвто беше — мястото, което си бе отвоювал с хиляди флакона цветен спрей. Той просто правеше, каквото трябваше да направи.
Полека.
В тайната си квартира в Куинс Томсън Бойд — с противогаз и дебели ръкавици — бавно разреждаше киселината с вода и проверяваше концентрацията.
Полека…
Това беше най-тънката част. Цианкалият наистина бе опасен и тук имаше количество, достатъчно да убие трийсет-четирийсет души, но прахът беше сух и сравнително стабилен. Също като при устройството, което бе заредил в полицейската кола, прахообразното вещество трябваше да смеси със сярна киселина, за да се получи смъртоносният циановодород (използван от нацистите под името „Циклон-Б“ в концентрационните лагери).
Тънкостта е в сярната киселина. Ако е твърде слаба, газът ще се отдели твърде бавно; така жертвата ще има възможност да го подуши и да избяга. Ако пък е твърде силна — с концентрация над 20 процента — цианкалият ще избухне и пак няма да се получи желаният смъртоносен ефект.
Томсън се стараеше да нагласи концентрацията около 20%. Причината беше проста: мястото, където смяташе да заложи устройството — онази къща в Западен Сентрал парк, където пазеха Джинива — не беше херметично. След като научи къде е момичето, Томсън отиде да огледа и забеляза, че прозорците не прилягат плътно и вентилационната система е твърде стара. Истинско предизвикателство бе да превърне такава голяма сграда в камера на смъртта.
„… искам да ме разберете. Същото е в живота. Нищо не е абсолютно сигурно. Нищо не става точно както ни се иска…“
Вчера обеща на клиента си, че следващият опит за убийство ще е успешен. Сега обаче не беше толкова убеден. Детективите бяха твърде способни и си разбираха от работа повече, отколкото бе предполагал.
„Направи нов план и действай. Не можем да си позволим емоции.“
Не ставаше дума за емоции. Но се налагаше да вземе драстични мерки — да действа на няколко фронта. Ако отровният газ убиеше Джинива в къщата, чудесно. Не това обаче бе главната му цел. Трябваше да убие още няколко души — детективите, които издирваха него и клиента му. Да ги убие, да изпаднат в кома, да повреди мозъците им — нямаше значение. Само трябваше да ги извади от строя.
Томсън пак провери концентрацията и я донагласи, за да компенсира ефекта на въздуха върху киселинността. Ръцете му леко затрепериха и той се отдръпна, докато се успокоят.
Пссст…
Смени мелодията, която си подсвиркваше, със „Стълба към небето“.
Облегна се назад и се замисли как да вкара газовата бомба в къщата. Хрумнаха му няколко идеи, от които една-две със сигурност щяха да проработят. Пак провери концентрацията, като разсеяно си подсвиркваше през дихателя на противогаза. Уредът показа 19,99%.
Чудесно.
Пссст…
Новата мелодия бе „Ода на радостта“ от Деветата симфония на Бетовен.
Амелия Сакс не се задуши под тонове пръст, нито хвръкна във въздуха заради стара граната.