— Да говорим за Бойд — нетърпеливо го прекъсна Райм.
— Да, пардон. Та значи, той се връща и всичко тръгва по мед и масло. Никой не му обръщаше внимание. Дори не го забелязвахме. Викаха му „Безличния Джо“. После обаче нещо стана. Нещо се промени. След известно време започнаха да стават странни неща.
— Какви?
— След всяка екзекуция ставаше все по-странен. Все по-разсеян и по-разсеян. Чаткате ли? Сякаш умът му беше другаде. Ето един пример; нали ви казах, че много обичаше родителите си, идеално се разбираха. Един ден баща му, майка му и леля му загинаха в катастрофа, а на Бойд дори не му мигна окото. Мамка му, дори не отиде на погребението! Човек би си помислил, че е било от шока, ама не. Той си дойде на работа както обикновено. Всички се чудеха какво прави тук. До следващата екзекуция имаше два дни. Можеше да си вземе отпуск. Ама той не искаше. Каза, че щял да отиде на гроба им друг път. Не съм убеден, че изобщо е стъпил там.
Все повече се сближаваше със затворниците, даже прекадено. Аз се въздържам. Не е полезно. Престана да общува с колегите си и все се мотаеше около осъдените. Наричаше ги „моите хора“. Понякога пренощуваше в стаята за екзекуции. Говорят дори, че веднъж седнал на стария електрически стол, който се пази тук в нещо като музей. Само за да види какво е усещането. Заспал. Представете си, да заспиш на стола.
Някой го попитал какво е усещането. Той отговорил, че не било никакво. Чувствал се „малко изтръпнал“. През последните години много го повтаряше. Че се чувствал изтръпнал.
— Казахте, че родителите му загинали? Той в тяхната ли къща живееше?
— Май да.
— Сега някой живее ли там?
Телефонът на тексасците също бе свързан с високоговорител и Джей Ти Бошан се намеси:
Сега ще проверим. — Размени няколко думи с някого и пак се обади: — След няколко минути ще ви кажем, господин Райм.
— Можете ли да проверите дали има роднини в района?
— Разбира се.
— Казахте, че много си подсвирквал, нали, господин Пепър? — попита Сакс.
— Да, и беше добър. Понякога изсвирваше по нещо на осъдените, преди да ги екзекутира.
— Ами проблемът с очите?
— Да, имаше. Постоянно бяха възпалени. След една екзекуция със стола, когато нещо се прецакало. Случва се понякога. Запалило се…
— Екзекутираният ли? — попита Сакс и присви очи.
— Да, госпожо. Запалил се. Може да е бил вече мъртъв или в безсъзнание, не се знае. Гърчел се, но това е нормално. Томсън извадил пистолета си да го застреля, да спре мъките му. Това е забранено. Ако застреляш осъдения, преди да умре от уреда за екзекуция, се смята за убийство. Бойд обаче щял да го направи. Не можел да допусне някой от „неговите хора“ да умре така. Пожарът обаче се разраснал. Някаква изолация или пластмасови части пламнали и Бойд изпаднал в безсъзнание от пушека. Един-два дни не виждал нищо.
— Ами осъденият?
— Не било нужно да го застрелва. Токът го убил.
— Преди пет години е напуснал, така ли? — попита Райм.
— Горе-долу. По собствено желание. Струва ми се, че се премести някъде в Средния запад, в друг затвор. Оттогава нямам вести за него.
В Средния запад… може би в Охайо? Където бе извършено другото сходно убийство.
— Свържи се с някого от затворите в Охайо — прошепна Райм на Купър, който кимна и вдигна друг телефон.
— Кажете нещо за Чарли Тъкър, убития надзирател. Бойд е напуснал приблизително по същото време.
— Да, така е.
— Имаха ли някаква вражда?
— Чарли беше подчинен на Томсън — обясни Пепър. — Той, както казваме тук, ядеше Библията с кориците, беше баптист фанатик. Обичаше да чете пасажи на затворниците, да им обяснява, че ще отидат в ада, и така нататък. Това не се харесваше на Томсън.
— Може би Бойд го е убил като отмъщение за тормоза над затворниците.
„Моите хора…“
— Не е изключено.
— Кажете за рисунката, която ви изпратихме. Това ли е Бойд?
— Джей Ти ми я показа. Да, възможно е. Макар че навремето беше по-едър. Освен това си бръснеше главата и носеше козя брадичка. Ние гледаме да не правим така, да не приличаме на затворниците.
— Освен това — намеси се директорът на затвора — преди търсехме сред затворниците, не сред надзирателите.
„По моя вина“ — гневно си помисли Райм.
— Мамка му — чу се гласът на директора.