Хауман заговори по радиостанцията:
— Току-що ми докладваха от коридора. Няма камери като пред квартирата на „Елизабет“. Няма как да ни усети. — Добави мрачно: — Освен ако не е измислил друг начин. В такъв случай вече знае, че сме тук.
Сакс чу учестено дишане зад себе си и се обърна. Лон Селито наблюдаваше апартамента; беше навлечен с бронежилетка и разсеяно поглаждаше ръкохватката на револвера си. Той също изглеждаше загрижен. Сакс обаче знаеше, че не трудностите на акцията го тревожат. Изглеждаше нервен. Като старши детектив нямаше причини да го включват в ударния отряд. Всъщност, предвид размерите и лошите му умения на стрелец, имаше всички основания да не го включват.
Това обаче нямаше нищо общо с причината да е тук. Той пак вдигна ръка към бузата си. Сакс си спомни инцидента с револвера му и убийството на библиотекаря и разбра. За Лон Селито бе настъпило юмручно време.
Това беше израз на баща ѝ, който бе извършил безброй смели постъпки, но най-храбро се държа при отчаяната си борба с рака, който сложи край на живота му, но не успя да сломи духа му. Дъщеря му вече бе постъпила в полицията и той често я съветваше. Веднъж ѝ беше казал, че има моменти, когато си изправен сам пред опасността и трябва да се справиш без чужда помощ.
„Наричам го «юмручно време», Ейми. Трябва да се биеш със зъби и нокти. Може да е срещу престъпник, може да е срещу твой колега. Може да е срещу цялото полицейско управление.
Най-трудно е, когато трябва да се бориш със себе си.“
Селито знаеше какво трябва да направи. Той трябваше да е първият, който ще нахълта в апартамента.
След случката пред музея обаче страхът го парализираше.
Юмручно време… Щеше ли да издържи?
Хауман раздели ударния отряд на три групи. Изпрати неколцина от хората си да спрат движението по улицата и да не пускат външни лица в сградата — а също да заловят Бойд, ако случайно излезе, без да подозира за акцията. Един полицай се качи на покрива. Други влязоха в съседния апартамент, в случай че и тук имаше таен проход.
Хауман погледна Сакс.
— Идваш ли с нас?
— Да, някой трябва да запази уликите. Още не знаем кой е наел този негодник.
— В кой отряд искаш да бъдеш?
— В предния.
— Значи с Дженкинс.
— Слушам.
Сакс обясни за отсрещните къщи и предупреди, че престъпникът може да стреля по цивилни. Хауман кимна:
— Някой трябва да евакуира хората или поне да ги предупреди да не стоят по прозорците и да не излизат.
Разбира се, нямаше доброволци за тази задача. Все едно да попиташ банда пирати кой иска да е корабен готвач.
— Мамка му — обади се Селито. — Подходяща задача за старец като мен.
Сакс го погледна. Детективът не издържа изпитанието. Огъна се. Той се опита да се засмее небрежно, но това бе най-тъжната усмивка, която беше виждала.
Командирът на специалния отряд заповяда по радиостанцията:
— Всички екипи да заемат позиции. Наблюдателите да сигнализират за всяка промяна на положението.
— Прието.
— Влизаме, Райм — обади се Сакс по своята радиостанция. — Ще се свържа пак, когато има резултат.
— Добре — напрегнато отвърна той.
Не каза друго, но тя знаеше, че не одобрява участието ѝ в ударни акции. Все пак я разбираше — как побесняваше, ако някой случаен минувач или дете пострада, колко важно бе за нея хора като Томсън Бойд да бъдат спрени. Това бе в природата ѝ, затова Райм не настояваше да стои настрана в моменти като сегашния.
Но не я и насърчаваше.
Заеха позиции и тя престана да мисли за Райм.
Сакс и Селито тръгнаха заедно: тя — към тайната квартира на престъпника, той — да предупреди хората от съседните къщи. Пресилената усмихна на лейтенанта бе изчезнала. Лицето му беше подпухнало и осеяно с капчици пот. Той ги избърса и пак потърка бузата си.
— Проклета жилетка — измърмори. — Ще се сваря.
— И аз ги мразя.
Продължиха с равномерни крачки в прохода зад сградата на Бойд. Другите членове на отряда вече се виждаха. Изведнъж тя хвана Селито за ръката и го дръпна встрани.
— Някой ни гледа…
Препъна се в един плик с боклук и падна, като удари коляното си. Присви болезнено очи и притисна крака си.