— Добре ли си?
— Добре съм. — Тя се изправи, като се намръщи от болка и вдигна радиостанцията си пред устата. — Пет осем осем пет. Видях движение на прозореца на втория етаж, зад сградата. Наблюдатели, потвърдете.
— Нищо подозрително. Това е един от нашите.
— Прието. Край.
Сакс тръгна с накуцване към сградата.
— Амелия, ранена си.
— Нищо ми няма.
— Кажи на Бо.
— Няма проблем.
Най-близките ѝ колеги — Райм, Купър, Селито — знаеха за артрита ѝ, но никой друг. Тя добре прикриваше болестта си, понеже се опасяваше да не я прехвърлят на чиновническа длъжност. Сега извади от джоба си шишенце с обезболяващи, отвори го и глътна няколко хапчета.
Гласът на Бо Хауман се чу от радиостанцията:
— Всички по местата.
Сакс тръгна към предния отряд, но куцаше още по-силно.
Селито я дръпна.
— Не можеш да отидеш.
— Няма да ми се наложи да тичам, Лон. Моята задача е само да запазя уликите.
Детективът погледна микробуса, с надеждата да обсъди проблема с някого, но всички вече бяха на позиции.
— Мина ми — увери го тя и пак закуцука.
Един от полицаите в челния отряд ѝ прошепна:
— Готова ли сте, детектив?
— Да.
— Не, не е готова — намеси се Селито. — Тя ще отиде да предупреди цивилните. Идвам на нейно място.
— Вие ли?
— Да, аз. Някакъв проблем?
— Не, сър.
— Лон — прошепна тя, — добре съм.
— Достатъчно разбирам от криминалистика, за да запазя местопрестъплението — сопна се дебелият детектив. — Райм от години ми промива мозъка със своите правила.
— Няма да се налага да тичам.
— Да, може би, но как ще залегнеш, ако открие огън?
— Все ще успея.
— Това е заповед, детектив.
Тя го изгледа мрачно. Но колкото и непокорна да беше, „Дъщерята на стражаря“ знаеше мястото си в полицейската йерархия.
— Добре… — съгласи се неохотно. — Само вземи това.
Подаде му глока си и един резервен пълнител и взе револвера му.
Селито погледна тежкия черен пистолет. Боравенето с него бе изключително деликатно. Една грешка като на улица „Елизабет“ и можеше да рани себе си или колега. Селито пак потърка бузата си, погледна апартамента и бързо закрачи към другите.
Сакс пресече улицата, хвърли бърз поглед назад и пак продължи към отсрещните къщи.
Вече не куцаше.
Всъщност нищо ѝ нямаше. Единственото, за което страдаше, бе, че не може да участва в акцията. Обаче трябваше да симулира. Заради Дон. Не се сещаше за друг начин да го спаси, освен да го принуди да участва в ударния отряд. Бе обмислила рисковете, но реши, че няма голяма опасност да пострада или да нарани някого — имаха достатъчно хора, всички носеха бронежилетки и престъпникът не подозираше, че са го открили. Селито също вече внимаваше — личеше по предпазливостта му, когато взе пистолета — и бдителния му поглед към апартамента на убиеца.
Трябваше да му помогне да преодолее страха. Беше добър полицай, но ако продължеше да се страхува, вече нямаше да е в състояние да се справя с работата си и с живота му щеше да е свършено. Съмненията обземаха душата като зараза. Сакс го знаеше добре; постоянно се бореше с тях. Ако Селито не поемеше риска сега, щеше да им се предаде.
Тя закрачи по-бързо; и тук работата ѝ беше важна — трябваше да изтегли цивилните, преди ударният отряд да влезе в апартамента. Започна да звъни по вратите и да предупреждава хората да не се показват на прозорците и да не излизат. Свърза се с Бо Хауман и докладва, че къщите непосредствено пред сградата са обезопасени; щеше да обиколи още няколко, но отрядът можеше вече да действа.
— Добре, влизаме — обяви Хауман и прекъсна връзката.
Сакс продължи по улицата. Не куцаше, но нервно човъркаше единия си палец. Каква ирония: Селито се боеше от престрелка, а Амелия Сакс нервничеше, когато не беше изложена на риск.
31.
Лон Селито стегна бронираната си жилетка и се качи на втория етаж с още четирима полицаи.
Задъха се от качването и спря да си поеме въздух. Колегите му заеха позиции пред вратата на апартамента и изчакаха Хауман да съобщи, че електричеството е прекъснато — не искаха повече токови удари.
Докато чакаха, дебелият детектив водеше вътрешен дебат.
„Готов ли си? Помисли си пак. Сега е моментът да решиш. Оставаш или пак ще се огънеш?“
Туп, туп, туп…
Спомни си кръвта, куршумите с иглички. Очите, които в един момент бяха изпълнени с живот, а в следващия помътняха. Паническият страх пред къщата на „Елизабет“, гърмежа на револвера, Амелия Сакс… която приклекна и зае позиция за стрелба, а куршумът я посипа с мазилка от близката стена.