— Бойд. За последен път ти казвам!
От друга страна, револверът може би не беше неин. Вчера я бе видял с пистолет, „Глок“. На хълбока ѝ имаше кобур за глок. Дали револверът беше резервното ѝ оръжие? Навремето, когато всички полицаи бяха въоръжени с револвери, те много често носеха по един резервен в кобур на глезена. Сега обаче имаха пистолети с по двайсетина патрона и по един-два резервни пълнителя и не си даваха труда да носят резервно оръжие.
Не, тя или бе загубила пистолета си, или го беше разменила за револвера. Въпросът бе дали онзи, от когото го беше взела, оставяше празно гнездо. Нямаше откъде да знае, разбира се.
Въпросът се свеждаше до това, какъв човек е тя. Бойд си я спомни в музея, как сновеше из помещението като гърмяща змия. Замисли се как го последва през дупката в стената на тайната квартира. Как го подгони сега — оставяйки тежко ранената Джейни.
Той реши: полицайката блъфираше. Ако ѝ беше останал поне един куршум, вече да го е застреляла.
— Нямаш патрони — обяви Бойд и се прицели.
Тя се намръщи и отпусна ръката си. Беше отгатнал. Дали да я убие? Не, можеше само да я рани. Но къде ще е най-добре? Да е болезнено и опасно за живота? Писъците и кръвта щяха да отвлекат вниманието на преследвачите. Тя накуцваше с единия крак; най-добре да я простреля в коляното. После можеше да я рани в рамото. И да се чупи.
— Печелиш — каза тя. — Сега какво? Заложничка ли съм?
Не се беше сетил. Той се поколеба. Май имаше логика. Какво печелеше? Обикновено заложниците носят повече проблеми, отколкото полза.
Не, по-добре да я рани. Сложи пръст на спусъка и в този момент полицайката примирено хвърли револвера си на земята. Той погледна оръжието, но нещо не беше наред… Какво?
Тя хвърли револвера с лявата си ръка. Но кобурът беше на десния ѝ хълбок.
Томсън отново я погледна и видя проблясване на нож, летящ към лицето му. Беше го хвърлила с дясната ръка, докато той гледаше револвера.
Ножът не се заби в плътта му, дори не го поряза — дръжката го удари по бузата — но летеше право към болните му очи. Томсън инстинктивно приклекна и вдигна ръка да се прикрие. Преди да успее пак да се прицели, жената се нахвърли върху него с камъка, който бе взела от градината. Удари го по слепоочието и той извика от болка, зави му се свят.
Натисна спусъка, но не улучи и преди да успее пак да стреля, камъкът го удари по ръката. Пистолетът падна. Бойд изкрещя и притисна раната си.
Очакваше полицайката да се хвърли към пистолета и се опита да ѝ препречи пътя с тялото си, но тя вече имаше оръжие. Пак го удари в лицето.
— Не, не…
Той се опита да се отбранява, но полицайката беше едра и яка. Следващият удар го повали на колене, той се сви, за да се предпази.
— Стига, стига…
Камъкът отново се стовари върху бузата му. Полицайката ръмжеше като освирепял звяр.
Убиват…
„Какво прави? — недоумяваше Томсън. Нали го хвана… Защо прави това? Как може? Не е по правилата!“
… с целувка.
Униформените дотичаха.
Единият сложи белезници на Бойд, а другият издърпа полицайката и изтръгна камъка от ръката ѝ. Главата на Томсън се пръскаше от болка, ушите му бучаха, но той чу как ченгето повтаря:
— Спокойно, спокойно, детектив, хванахме го. Спокойно, свърши вече. Не може да избяга, не може да избяга, не може да избяга…
33.
Дано, дано…
Амелия Сакс вървеше бързо към къщата на Бойд; сякаш не чуваше поздравленията на колегите си и се опитваше да не обръща внимание на болката в коляното си.
Запотена и задъхана, тя изтича при първия санитар, който видя, и попита:
— Как е жената в къщата?
— Там ли? — Той кимна към къщата.
— Да. Брюнетката, която живее там.
— О, имам лоши вести.
Дъхът на Сакс спря, тя се вцепени от ужас. Бе заловила Бойд, но жената, която можеше да спаси, беше мъртва. Тя заби жестоко нокът в кожичката на палеца си; заболя я и потече кръв. „Аз съм същата като Бойд — помисли си. — Жертвам живота на невинни хора заради работата си.“
— Беше простреляна — обясни санитарят.
— Знам — прошепна Сакс.
Сведе очи. О, това щеше да ѝ тежи на съвестта.
— Не се тревожете.
— Да не се тревожа ли?
— Ще се оправи.
Сакс се намръщи:
— Нали казахте, че има лоша новина?
— Ами, да, това, че е ранена.
— За бога, това го знаех. Бях там, когато се случи.
— Аха.
— Помислих си, че е умряла.
— Не. Раната беше тежка, но дойдохме навреме. Жената ще се оправи. Сега е в спешното на „Сейнт Люк“. Няма опасност.
„Лоша новина…“
С накуцване Сакс отиде при Селито и Хауман пред тайната квартира на престъпника.
— Арестувала си го с празно оръжие? — не повярва Хауман.
— Всъщност използвах камък.
Командирът на специалния отряд кимна и вдигна вежди — това бе равносилно на голяма похвала.
— Бойд каза ли нещо?
— Възползва се от правото си да мълчи.
Сакс върна револвера на Селито. Той го зареди. Полицайката провери пистолета си и го прибра в кобура.
— Какво е положението с къщата?
Хауман поглади късата си коса и отговори:
— Взета е под наем на името на приятелката му, Джейн Старки. Момичетата са нейни. Не на Бойд. Извикахме Службата за защита на децата. Тук… — кимна към апартамента — … е тайната му квартира. Пълно е с инструменти и други неща.
— Ще направя оглед — заяви Сакс.
— Всички улики са запазени. Благодарение на него. — Хауман и кимна към Селито. — Отивам да докладвам пред шефовете. Ще бъдеш ли тук? Сигурно ще искат изявление.
Сакс кимна. С дебелия детектив мълчаливо тръгнаха към апартамента. Селито погледна крака ѝ и каза:
— Пак си започнала да куцаш.
— Да куцам ли?
— Да. Когато обикаляше къщите да предупреждаваш обитателите им, погледнах през прозореца и видях, че вървиш нормално.
— Понякога се оправя от само себе си.
Селито сви рамене:
— Странни работи стават.
— Да. Странни.
Той знаеше какво е направила за него.
— Така — добави, — хванахме убиеца, но това е само половината работа. Трябва да намерим и кой негодник го е наел. Трябва да очакваме, че той ще преследва целта си по край. На работа, детектив.
Гласът му бе решителен като преди. Това беше най-голямата благодарност за нея — да ѝ покаже, че пак е един от тях.