Прозорецът на библиотеката близо до апарата за микрофилми беше заграден с кръгче.
Освен граматическите грешки езикът на бележката беше необичаен, което е добре дошло за криминалиста. Райм накара Купър да изпрати копие до Паркър Кинкейд, бивш експерт по анализ на документи във ФБР, сега — на свободна практика. Също като Райм, Кинкейд работеше като консултант за полицията по случаи, свързани с документи и почерци. Той отговори, че веднага ще се заеме.
Амелия Сакс погледна писмото и гневно поклати глава. Спомни си случката с въоръжения охранител пред музея. Човекът ѝ беше казал за безценните бижута в хранилището за скъпоценности — пратки за милиони долари от Амстердам и Йерусалим.
— Трябваше да го спомена — измърмори тя.
Кой обаче би се досетил, че Томсън Бойд е бил нает да убие Джинива, защото е погледнала през прозореца в неподходящ момент?
— Защо все пак е откраднал микрофилма? — попита Смито.
— За да ни заблуди, разбира се. И успя — с въздишка отвърна Райм. — Прати ни за зелен хайвер. Измислихме какви ли не конституционни интриги. Бойд навярно дори не е имал представа какво е чела. — Обърна се към момичето. — Онзи, който е написал бележката, те е видял от улицата. От библиотекаря са научили коя си и кога ще се върнеш. Убили са доктор Бари, защото е можел да ги разпознае… Така, спомни си какво си правила миналата седмица. В 8:30 си погледнала през прозореца и си видяла микробус и някакъв човек на улицата. Можеш ли да си спомниш?
Момичето присви очи и сведе поглед.
— Не знам. Често поглеждах през прозореца. Когато се уморя, ставам да се разходя. Не си спомням нищо особено.
Сакс поговори с Джинива, опита се да опресни спомените ѝ, но без успех. Тя не помнеше някой микробус на оживената улица да ѝ е направил особено впечатление.
Райм телефонира на директора на Американската бижутерийна борса и му съобщи какво са открили. Попита го дали има представа кой би могъл да замисля кражбата и човекът отговори:
— Мамка му, нямам ни най-малка представа. Тук се случват много повече неща, отколкото може би подозирате.
— Открихме следи от чист въглерод. Предполагаме, че е диамантен прах.
— Аха, значи са оглеждали около товарната рампа. Диамантеният прах се получава при шлифоване на скъпоценни камъни. Има го в торбичките от прахосмукачките и всички отпадъци, които изхвърляме.
Директорът се изкиска; не звучеше особено разтревожен от вестта за подготвяния грабеж.
— Да знаете, тоя човек сигурно е голям авантюрист. Охранителната ни система е най-добрата в града. Всеки си я представя като във филмите. Има клиенти, които се оглеждат и питат къде са невидимите лъчи, които могат да се видят само със специални очила. Е, отговорът е, че няма никакви невидими лъчи. Защото, ако могат да се видят със специални очила, крадците просто ще си купят такива очила и ще влязат, нали така? Истинските алармени системи не действат по тоя начин. В хранилището ни, муха да пръдне, алармата ще се включи. Всъщност системата ни е толкова сигурна, че мухата не може да влезе в хранилището.
— Трябваше да се досетя — измърмори сърдито Райм, когато затвори. — Вижте таблицата! Вижте какво намерихме в тайната квартира.
Кимна към картата от квартирата на улица „Елизабет“. Там се виждаха само общите контури на музея, където бе нападната Джинива. Бижутерийната борса беше начертана с доста по-големи подробности, а също близките улички и товарните рампи — пътищата за достъп и бягство.
Двама детективи бяха разпитали Бойд, но той отказваше да издаде клиента си.
Селито провери в отдел „Кражби“ за подозрителна дейност в Бижутерийния район, но нямаше нищо особено. Фред Делрей прегледа документацията на ФБР за кражби на скъпоценности. Тъй като кражбите не бяха в компетенцията на федералните служби, в момента не се водеха много разследвания — бяха свързани главно с пране на пари. Делрей обеща да се обади веднага щом научи нещо интересно.
Детективите се заеха с уликите от тайната квартира и жилището на убиеца; надяваха се нещо да им подскаже самоличността на поръчителя. Анализираха оръжията, химикалите, инструментите и другите предмети, но не откриха много — само люспици оранжева боя, трохи от фалафел и следи от кисело мляко, любимата храна на Бойд. Провериха серийните номера на банкнотите, но пак не излезе нищо съществено; не откриха и отпечатъци. Изтеглянето на толкова много пари би било рисковано за поръчителя, защото по законите срещу прането на пари всички големи сделки се следят. Проверката за големи тегления обаче не даде резултат. Това беше странно, защото означаваше, че за да плати на Бойд, поръчителят вероятно е теглил на няколко пъти по-малки суми.