Джинива би трябвало да се страхува, да се чувства потисната.
При все това настроението ѝ бе приповдигнато.
Защо?
Бързо се досети: защото бе споделила тайната си. Защото беше изляла мъката си — за самотата, за родителите ѝ. И никой не се ужаси и не я намрази заради лъжата. Райм и Амелия я подкрепяха, Бел също. Не я бяха издали пред психоложката.
По дяволите, страхотно се чувстваше! Как само ѝ тежеше тази тайна — както тайната на Чарлз го бе измъчвала (каквато ѝ да беше). Ако бившият роб беше споделил с някого, може би щеше да избегне нещастието. По писмото му личеше, че го е осъзнал.
Джинива погледна плика с книгите от съученичките ѝ. Имаше достатъчно за учене, но любопитството надделя и тя реши да ги прегледа. Вдигна плика на леглото. Наистина тежаха цял тон.
Тя извади книгата от Лора Ингалс Уайлдър. Взе следващата и се изсмя. Тази беше още по-странен избор: романче от Нанси Дрю. Това подигравка ли беше? Погледна още няколко заглавия: книги от Джуди Блум, Доктор Зюс, Пат Макдоналд. Книги за деца и юноши. Прекрасни автори, всичките ѝ бяха познати, но вече ги беше чела. Какво означаваше това? Нима Ронел и другите деца не я познаваха? Напоследък четеше сериозни книги за възрастни: „До края на деня“ на Казуо Ишигуро и „Френската лейтенантка“ от Джон Фоулс. Последният път, когато чете „Зелени яйца и шунка“, бе преди десет години.
Може би на дъното имаше нещо по-интересно. Тя пак бръкна в плика.
Някой потропа и тя се сепна.
— Влез.
Том влезе с табличка с кутия пепси и бисквити.
— Здрасти.
— Здравей.
— Реших да ти донеса нещо да се подкрепиш.
Той отвори пепсито и понечи да налее в чашата.
Джинива поклати глава:
— Ще пия от кутията.
Пазеше всички празни опаковки, за да знае точно колко пари да върне на Райм.
— Донесох ти и малко… здравословна храна — обяви със смях той и ѝ подаде шоколадче „Кити-кат“.
— Може би по-късно.
Защо всички се опитваха да я угояват? Тя просто нямаше навик да яде много. Това е занимание за семейната трапеза, не когато седиш приведен над паянтова масичка в мазето и пишеш курсова работа за Хемингуей.
Джинива отпи глътка пепси, а Том започна да вади останалите книги от плика. Показваше ѝ ги една по една. Една от К. С. Люис. Следващата — „Тайната градина“.
Все юношески четива.
— На дъното има нещо дебело.
Той извади последната книга. Първата от поредицата за Хари Потър, която Джинива бе прочела още когато излезе.
— Искаш ли я? — попита Том.
Тя се подвоуми.
— Добре, дай я.
Болногледачът ѝ подаде тежката книга.
Някакъв човек около четирийсетте, тичащ за здраве, мина покрай Джакс — бездомния ветеран с раница, намерено в боклука палто, пистолет в чорапа и трийсет и седем цента в шапката за подаяния.
Изражението на минувача не се промени, но той леко се отклони от пътя си, за да заобиколи малко по-отдалеч едрия чернокож. За Джакс обаче този жест бе ясен, както ако човекът беше спрял и си бе плюл на петите в обратната посока.
Драйфаше му се от тези расистки предразсъдъци. Все едно и също. Тия хора щяха ли да се променят някога?
Кой, по дяволите, можеше да каже?
Джакс се наведе да нагласи пистолета, който му убиваше на глезена, и пак тръгна по улицата, като накуцваше.
— Дай дребни — разнесе се глас зад него.
Джакс се обърна и видя висок, прегърбен мъж с черна като катран кожа. Непознатият повтори:
— Ей, дай дребни, пич.
Джакс се направи, че не го чува. Странна работа — цял ден се правеше на просяк, а сега ето ти един истински.
— Ей, дребни.
— Нямам.
— Айде бе, всеки има дребни. И са неудобни. Не искаш ли да ги разкараш? Тежат и не можеш нищо да си купиш с тях. Правя ти услуга, брато. Айде.
— Чупи се.
— Гладен съм.
Джакс се обърна и се сопна:
— Как ли пък не? А откъде взе пари за тези скъпи парцалки? — Дрехите на просяка бяха мръсни, но здрави и доста прилични, тъмносин анцуг „Адидас“. — Намери си работа.
Джакс се обърна и продължи по пътя си.
— Така значи — изсъска прошлякът, — не даваш мангизи. Дай си тогава шибаните ръце!
— Кое…
Преди да се обърне, непознатият го ритна през краката и Джакс падна. Посегна към пистолета, но нападателят изви ръцете му зад гърба и притисна до слепоочието му голям пистолет.