Жената в бяло, професионалистката, се скри от поглед.
Томсън Бойд обаче не се интересуваше от нея. На двайсет метра под наблюдателницата му някакво ченге се приближи до неколцина очевидци. Полицаят бе на средна възраст, дебел и с безбожно измачкан костюм. Томсън познаваше и този тип ченгета. Сигурно не се отличаваше с голям интелект, но бе упорит като булдог, на какъвто приличаше. Нищо не беше в състояние да го спре, докато не разнищи случая.
Когато дебелакът кимна за поздрав на друг мъж, който излезе от музея — чернокож с кафяв костюм — Томсън се отдръпна от прозореца и бързо слезе по стълбите. Спря на първия етаж и прегледа револвера, за да се увери, че нищо не се е набутало в барабана или цевта. Почуди се дали този шум — от отваряне и затваряне на барабана — не е събудил подозренията на момичето в библиотеката.
Сега, макар че наблизо нямаше никого, той извърши тази операция съвсем безшумно.
Човек се учи от грешките си.
Всичко трябва да е по правилата.
Револверът беше изряден. Томсън го скри в джоба си и излезе през задния вход на фоайето, на Петдесет и шеста улица. Тръгна по уличката зад музея.
На пресечката с Петдесет и пета улица нямаше никого. Томсън незабелязано се промъкна до един очукан зелен контейнер, вонящ на развалена храна. Огледа се. Движението по улицата бе пуснато, но десетина души — от близките кантори и магазини — още стояха на тротоара с надеждата да видят нещо вълнуващо, та да има после какво да разказват на близките и приятелите си. Повечето ченгета се бяха махнали. Жената в бяло — смъртоносната змия — още беше горе. Отпред имаше две патрулни коли и един микробус, както и трима униформени полицаи, двама цивилни и оня омачкан дебелак.
Томсън здраво стисна револвера. Огнестрелното оръжие бе много неефективно средство да убиеш някого, но понякога, като сега, човек нямаше друга възможност. Когато искаш да застреляш някого, най-добре е да се целиш в сърцето. Никога в главата. Черепът е достатъчно здрав и в много случаи куршумът рикошира; освен това е твърде малка мишена.
Винаги в гърдите.
Убиецът се втренчи с хладните си сини очи в дебелия детектив, който преглеждаше някакъв документ.
Абсолютно спокойно Томсън извади револвера, прицели се и без ръката му да трепне, стреля бързо четири пъти.
Първият куршум улучи в бедрото една жена, която стоеше наблизо.
Другите попаднаха в целта. Върху гърдите на жертвата се появиха три червени петна, които за миг разцъфтяха като рози още преди трупът да падне на земята.
Момичетата стояха пред него. Коренно се различаваха по физика, но Райм забеляза най-напред разликата в очите им.
Очите на дебеланката — безвкусно натруфена, с лъскави дрънкулки и дълги лакирани в оранжево нокти — се стрелкаха насам-натам като уплашени насекоми. Тя като че ли не беше способна да задържи погледа си върху Райм или където и да било за повече от секунда. Веднага направи бърз оглед на лабораторията — апарати, стъкленици, химикали, компютри, жици навсякъде. Зазяпа се, разбира се, в краката на Райм и количката му. Шумно жвакаше дъвка.
Другото момиче, нисичко, слабичко и с вид по-скоро на момче, стоеше тихо и гледаше Райм в очите. Хвърли бърз поглед към количката, но пак се вгледа в лицето му. Лабораторията не я интересуваше.
— Това е Джинива Сетъл — спокойно обясни полицай Дженифър Робинсън и кимна към слабото момиче с уверените очи.
Робинсън бе приятелка на Амелия Сакс, която беше уредила тя да закара момичетата при криминалиста.
— А това е приятелката ѝ — добави Робинсън. — Лакиша Скот. Изплюй тая дъвка, Лакиша.
Момичето я изгледа сърдито, но напъха дъвката някъде в голямата си чанта, без да си направи труда да я увие в нещо.
— Тази сутрин с Джинива са отишли в музея — обясни полицайката.
— Само че аз не скивах нищо — побърза да се застрахова Лакиша.
Какво тревожеше тая дебеланка — инцидентът или това, че стоеше пред инвалид? Вероятно и двете.
Джинива носеше сива фланелка, широки черни панталони и маратонки; навярно такава беше ученическата мода сега. Селито бе казал, че е на шестнайсет, но изглеждаше по-малка. И докато Лакиша бе сплела косата си на тънки плитки, стегнати толкова силно, че опъваха кожата на главата ѝ, Джинива беше подстригана късо.
— Обясних им за вас, капитане. — Робинсън използва званието му отпреди нещастния случай. — Знаят, че ще ги разпитате. Джинива иска да се връща на училище, но ѝ казах, че трябва да почака.
— Имам контролни — обади се момичето.
Лакиша изцъка силно през белите си зъби.