— Аха.
От това на детектива не му стана по-добре.
В този момент до тях със свистене на гуми спря червено „Камаро SS“, дяволска кола. Предната броня почти се допря до жълтата ограничителна лента. От автомобила слезе червенокоса красавица, огледа местопроизшествието и кимна на детектива:
— Привет.
Докато слагаше слушалките на радиостанцията си, тя подуши въздуха, като на няколко пъти вдиша дълбоко. Кимна и заговори на микрофона:
— Още не съм започнала огледа, Райм, но по миризмата личи, че е нашият човек.
В този момент високият, пооплешивял детектив си пое дълбоко въздух и каза:
— Извинете ме за момент.
Хукна към близкото кафене, като се молеше да стигне тоалетната навреме.
Придружена от детектив Бел, Джинива слезе в лабораторията на Райм. Баща ѝ също беше там и гледаше жално като гладно куче.
По дяволите. Тя извърна очи.
— Имам новини — обяви Райм. — Онзи, който е наел Бойд да те убие, е мъртъв.
— Мъртъв ли? Крадецът на бижута?
— Оказа се друго. Бяхме… аз бях на грешна следа. Мислехме, че иска да ограби бижутерийната борса. Оказа се, че е смятал да я взриви.
— Терористи?
Райм кимна към прозрачната папка в ръцете на Амелия Сакс. Съдържаше писмо до „Ню Йорк Таймс“. Пишеше, че взривяването на Бижутерийната борса е поредният удар на правоверните срещу ционистки Израел и неговите съюзници. Бележката до убиеца и картата на западна Петдесет и пета улица бяха на същата хартия.
— Кой е бил? — попита тя.
Опита се да си спомни дали е видяла микробус и арабин на улицата преди една седмица, но не можа.
— Нелегален емигрант от Саудитска Арабия — обясни детектив Селито. — Работил за едно ресторантче. Собствениците умряха от страх. Уплашиха се, че ги подозираме в съучастничество с „Ал-Кайда“… — изкиска се — … което не е изключено. Оказа се обаче, че са чисти. Живеят тук от доста време, дори имат двама синове в армията. Все пак преживяха доста голям шок.
Амелия разказа, че бомбаджията, Бани ад-Дахаб, не бил свързан с други терористи. Бившите му приятелки и колегите му не знаели да се е срещал с подозрителни лица, а джамията, която посещавал, водела умерена политика. Сакс претърсила апартамента му в Куинс и не открила улики, свързващи го с други престъпни групи. Все пак щели да проверят и записа от телефонните му разговори.
— Ще прегледаме още веднъж уликите — обяви Райм, — но сме почти сигурни, че е работил сам. Мислим, че вече си в безопасност.
Приближи се с количката до масата и погледна няколко парчета обгорял метал и пластмаса. Обърна се към Купър:
— Запиши го в таблицата, Мел. Взривното вещество е „Товекс“, има и парчета от приемника, обвивката и детонатора. Всичко е било в кутия, адресирана до бижутерийната борса.
— Защо е избухнало предварително? — попита бащата.
Райм обясни, че е много опасно да се използват дистанционно активируеми бомби в градски условия, защото има много радиосигнали — от детонатори при разрушаване на сгради, радиостанции и много други източници.
— Може да се е самоубил — добави Селито. — Примерно ако е чул, че Бойд е арестуван, а борсата се претърсва за взривове. Осъзнал е, че рано или късно ще го хванем…
Джинива се почувства неловко. Изведнъж хората около нея се превръщаха в непознати. Причината да бъдат заедно вече не съществуваше. Колкото до баща ѝ, той ѝ беше по-чужд и от полицаите. Искаше ѝ се да се върне в стаичката си в мазето при книгите и плановете си за бъдещето — за колежа, Англия, мечтите за Париж и Флоренция.
Амелия обаче я погледна изпитателно и попита:
— Какво смяташ да правиш сега?
Джинива погледна баща си. Какво щеше да стане? Бе намерила баща си, но той беше престъпник и дори нямаше право да бъде в града. Пак можеха да я пратят в сиропиталище.
Амелия погледна Линкълн Райм:
— Докато нещата не се изяснят, защо не се придържаме към досегашния план? Джинива може да остане тук известно време.
— Тук ли? — изненада се момичето.
— Баща ти ще се върне в Бъфало и ще се погрижи да уреди нещата там. Все още не знаят, че е тук.
„Изобщо не смятам да живея с него“ — помисли си Джинива, но замълча.
— Чудесна идея — възкликна Том. — Да, така ще направим — добави с глас, нетърпящ възражения. — Оставаш тук.
— Съгласна ли си? — попита Амелия.
Джинива не можеше да си обясни, защо я канят. Изглеждаше ѝ подозрително. Спомни си обаче, че подозренията я съпътстваха през целия ѝ самотен живот. Замисли се и за друга поговорка за случаи като нейния: човек не избира родителите си.