Той огледа полицаите в стаята:
— Нашите имена, на хората, които натискат копчето. На екзекуторите. Никой не се сеща за нас. Всички се тревожат как смъртното наказание се отразява на близките на осъдените. На обществото. На семействата на жертвите. Да не говорим за човека, когото убиват като куче. Никой обаче не се замисля за палача. Никой не се интересува какво става с нас.
С дни живеем сред нашите хора, осъдените на смърт. Опознаваме ги. Разговаряме с тях. За всичко под слънцето. Някой чернокож те пита защо бял, който е извършил същото престъпление като него, получава доживотна или дори полека присъда. Някой мексиканец се кълне, че не е извършил изнасилването и убийството, за които са го осъдили. Той просто си е купувал бира, когато полицията го е хванала, и дори не е разбрал как се е озовал на електрическия стол. След една година правят ДНК-тест и откриват, че са убили невинен човек. Сблъскваш се с това всеки ден. Уважаваш ги, защото те уважават. Опознаваш ги. И после… после ги убиваш. Сам-самичък. Със собствените си ръце натискаш копчето, завърташ ключа… Това те променя. Има един израз. „Жив мъртвец“. Имат предвид затворника. Но всъщност това сме ние. Палачите. Ние сме живите мъртъвци.
— Ами приятелката ви? — промълви Сакс. — Как можахте да я застреляте?
Бойд замълча. За първи път лицето му помръкна.
— Поколебах се за този изстрел. Надявах се да почувствам нещо, което няма да ми позволи да я прострелям. Да почувствам, че тя означава много за мен. Щях да я оставя и да се спасявам сам. Но… — Поклати глава. — Това не стана. Погледнах я и не почувствах нищо. Помислих си, че има смисъл да я прострелям.
— Ами ако децата бяха в там — потресено попита Сакс. — Щяхте ли да простреляте някое от тях, за да улесните бягството си?
Той се замисли за миг.
— Това може би щеше да подейства, нали? Щяхте да спрете, за да спасите детето и нямаше да ме подгоните. Както обичаше да казва баща ми, „всичко е въпрос на мащаб“.
Лицето му се проясни, сякаш най-после бе получил отговор на някакъв важен въпрос, дилема, която го е измъчвала дълго време.
„Обесеният… Картата често предсказва примирение, край на борбата, приемане на действителността.“
Бойд погледна Райм:
— Сега, ако нямате нищо против, бих искал да се връщам у дома.
— У дома?
Той ги изгледа странно.
— В затвора, разбира се.
Какво друго би могло да бъде?
Баща и дъщеря излязоха от метрото на Сто трийсет и пета улица и тръгнаха към гимназия „Лангстън Хюс“.
Джинива не искаше баща ѝ да идва, но той настоя да я пази и Райм и Бел го подкрепиха.
„Освен това — размишляваше тя, — утре трябва да съм в Бъфало, ще го изтърпя час-два.“
Той кимна към станцията на метрото:
— Обожавах да пиша върху вагоните. Боята хващаше добре. Много хора виждаха надписите ми. През седемдесет и шеста изрисувах цял вагон, от край до край. Тази година празнуваха двестагодишнината от независимостта. В залива имаше много кораби. На един от тях имаше мой надпис, показаха го пред Статуята на свободата. — Той се засмя. — Чух, че от пътното оставили надписа ми върху вагона цяла седмица, преди да го заличат. Може би не са имали време, но ми се иска да вярвам, че на някого му е харесало и затова са го оставили малко повече от обикновеното.
Джинива изръмжа. И тя имаше какво да му разкаже. Отсреща беше сградата, където бе работила, когато я уволниха. Как би реагирал баща ѝ, ако научи, че е чистила надписи от стените? Може би дори бе заличила някой от неговите. Изкушаваше се да му каже. Но замълча.
При първия уличен телефон на булевард „Фредерик Дъглас“ Джинива спря и бръкна в джоба си за монети. Баща ѝ ѝ подаде мобилния си.
— Оставѝ.
— Не, вземи го.
Тя отказа, пусна няколко монети и се обади на Лакиша. Баща ѝ прибра телефона си и се отдалечи; приличаше на малко дете пред магазин за бонбони.
Тя му обърна гръб, когато приятелката ѝ се обади.
— Ало?
— Киш, аз съм, Джен.
— Дявол го взел, момиче, къде се затри? Не съм спряла да зяпам телевизора, надявах се да те видя.
— Всичко свърши, Киш.
Тя обясни за бижутерийната борса и планирания атентат.
— Така значи? Мамка му. Терористи. Тръпки да те побият. Добре ли си?