— Всичко е точно. Наистина.
Джинива чу друг глас, мъжки; говореше нещо на приятелката ѝ, която за момент постави ръка на слушалката.
Спореха за нещо.
— Слушаш ли, Киш?
— Да.
— Кой е там?
— Никой. Къде си сега? Махна ли се от ония катакомби?
— Пренесох се у полицая с инвалидната количка и приятелката му.
— Там ли си сега?
— Не, в центъра. Отивам на училище.
— Сега ли?
— Искам да си видя домашните.
След кратка пауза Лакиша заяви:
— Слушай, ще дойда в училището. Искам да те видя, момиче. Кога ще си там?
Джинива погледна баща си, който стоеше наблизо с ръце в джобовете; все още оглеждаше улицата. Реши да не споменава за него пред Киш или когото и да било другиго, поне засега.
— Да го отложим за утре, Киш. Нямам време.
— Мамка му, момиче.
— Наистина. По-добре утре.
— Както кажеш.
Връзката прекъсна. Джинива остана още няколко секунди; не ѝ се искаше да се връща при баща си.
Накрая затвори и пак тръгнаха към училището.
— Знаеш ли какво е имало там, на три или четири пресечки? — попита той и посочи на север. — „Кварталът на копнежа“. Виждала ли си го?
— Не — измърмори тя.
— Някой ден ще те заведа. Преди сто години един предприемач, някой си Кинг, построил три големи блока и много къщи. Наел трима от най-добрите архитекти в страната и им казал да действат. Хубави къщи. Официалното название било Образцови жилища „Кинг“, но го прекръстили на „Квартал на копнежа“, защото били толкова хубави, че хората копнеели да живеят там. Уилям Ханди е живял там известно време. Знаеш ли го? Бащата на блуса. Най-великият композитор на всички времена. Тук веднъж направих една рисунка. Разправял ли съм ти? Отидоха ми десет спрея. Два дни си играх. Портрет на самия Ханди. Снимаха я за „Таймс“. — Той кимна на север. — Беше ей там…
Тя спря и сложи ръце на кръста си.
— Стига!
— Какво има, Джини?
— Просто млъкни. Не искам да те слушам.
— Ама…
— Тези глупости не ме интересуват.
— Знам, че ми се сърдиш, скъпа. Разбирам те. Виж, наистина сгреших. Но това е минало. Сега съм друг човек. Всичко ще се промени. Никога няма да те пренебрегвам пак, както направих заради майка ти. За теб трябваше да се грижа, не да ходя в Бъфало.
— Не! Ти нищо не разбираш! Не става дума за миналото. Просто не искам да съм част от скапания ти свят. Не ме интересува тоя квартал. Не ме е грижа за блуса и джаза. Нито за Харлемския ренесанс. Мразя Харлем. Тук има само стрелби, наркотици и изнасилвания, евтини курви и джебчии. Момичетата се интересуват само от парцалки и прически. Освен това…
— И на Уолстрийт има мошеници, и в Ню Джърси има мафия, и в Уестчестър има мизерия.
Тя продължи, сякаш не го чу:
— Момчетата само си мислят кое момиче да вкарат в леглото си. Пълно е с глупаци, които говорят като малоумни. И…
— Какво му е на афро-американския?
Тя се изненада:
— Откъде знаеш това?
Баща ѝ никога не беше говорил на негърски жаргон — бе получил добро образование (поне преди да започне „кариерата“ си в похабяването на обществена собственост). Повечето чернокожи обаче не знаеха официалното название на жаргона си — афро-американски английски.
— В затвора завърших гимназия и колеж.
Тя не коментира.
— Учих главно литература и филология. Няма да ми помогне да си намеря работа, но това ми беше интересно. Винаги съм обичал да чета книги, знаеш го. Учих литературен английски, но също и жаргон. Не виждам нищо лошо в него.
— Ти ли ми го казваш? Самият ти не го говориш.
— Не съм израснал с него. Както не съм говорил френски или мандинго.
— Писна ми от хора, които не могат да приказват правилно.
Баща ѝ сви рамене:
— Много от тези думи идват от староанглийски корени. Използвали са се и в кралското семейство. В преводи на Библията. Това не са негърски думи. Някои се срещат в произведенията на Шекспир.
Тя се изсмя:
— Опитай се да си намериш работа, ако говориш жаргон.
— Добре, ами ако си французин или руснак и кандидатстваш за същата работа? Дали шефът ще им даде шанс, ще се поинтересува дали са добри работници, дали са интелигентни, дори да говорят, по-различно английски? Може би проблемът е, че шефовете използват езика като повод да не наемат някого. — Той се засмя. — През следващите години на нюйоркчани ще им се налага да разбират испански и китайски. Защо не и негърски?
Логиката му я ядоса още повече.
— Аз обичам нашия език, Джини. Звучи ми съвсем естествено. Кара ме да се чувствам у дома. Виж, имаш право да ми се сърдиш за онова, което направих. Но не за това кой съм и откъде произхождам. Това е моят дом. И знаеш ли какво прави човек с дома си? Променя, което може, и се научава да се гордее с него.